Българин помага на перуански племена да изведат дима от колибите си

Здравей! Разкажи ни малко повече за себе си.

Казвам се Владимир Груев, на 34 години съм и в момента работя като консултант по управление, като това е първата ми работа, която съвпада с висшето ми образование. Завършил съм Стопанско управление в Нюрнберг, Германия. След като се дипломирах, не се чувствах готов да започна работа в офис. Реших, че искам да опитам различни неща, да попътувам и да натрупам допълнително опит, който вече знам, че беше много ценен и винаги му намирам приложение в различни ситуации, дори и сега в корпоративната среда, в която работя.
В първите години от завършването ми се занимавах с всякакви неща, като строене на тухлени печки в Перу, разтоварване на контейнери с мотокар в САЩ, преподаване на английски език в Чили и работа в кол център в България.
Разбрах, че за да усетиш истински страната, която посещаваш, трябва да се смесиш с „истинското“ население, да влезеш в домовете им, да работиш с тях. Чистият туризъм също е много забавен и интересен, но той е съвсем различно преживяване. Информацията, която получаваш често е много филтрирана, избрано е най-хубавото от мястото, което посещаваш и в крайна сметка ти дава лъжлива представа за живота там. След това, когато се прибереш в твоя дом, виждаш само недостатъците и ти липсва онова „перфектно място“.

Как реши да заминеш за Южна Америка?

Исках да пътувам навсякъде по света, но както повечето хора, разполагах с ограничен бюджет. След като разбрах, че най-евтиният начин за пътуване е чрез доброволчески мисии, започнах да търся и кандидатствам из целия свят. Една малка организация в Перу беше първата, която ми потвърди и така се реших да започна от Южна Америка.

Разкажи ни за твоята лична мисия в земите на ламите, а именно Перу.

Организацията, за която работих беше базирана в Уанкайо, столицата на регион Хунин в Перу. Регионът е един от бедните в страната, тъй като в него няма много известни природни или културни забележителности, съответно няма почти никакъв международен туризъм. Основната част от населението се занимава със земеделие, като голяма част от тях са много бедни. Семейства от 5-6 човека живеят в покрайнините на града в кирпичени къщи, големи не повече от 30-40 m2.


Основният проект, по който работихме, се наричаше „cocinas mejoradas“, което буквално се превежда „подобрени кухни“. Идеята на проекта беше да се изграждат печки от тухли и кирпич директно в къщите на бедното население. Проектът беше много популярен в Перу по това време, тъй като беше станало известно, че голяма част от населението им в тези райони умира от рак на белия дроб, причинен основно от готвенето на огън в малки закрити помещения без каквато и да е било вентилация. Самите печки бяха много прости като идея и изпълнение. Трябваха ни тухли, една метална плоча (за котлоните), една от най-тънките арматури (за грила) и улуци (за комина). Мазилка не купувахме, тъй като смесвахме вода, пръст и слама. Почвата в този район на Андите е доста глинеста и ставаше много подходяща смес. Доколкото си спомням закупуването на материалите за една печка от пазара струваше около 20 лв. И въпреки това, много голяма част от населението не можеше да си позволи закупуването на тези материали и сами да си направят печката.
Организацията, за която работих, също нямаше много ресурси. За да пестим разходи, правехме всичко сами – рязахме арматурите, заварявахме ги, изрязвахме дупките за котлоните и т.н. Това беше първият случай, в който аз трябваше да изпълнявам подобни дейности и спомняйки си липсата на каквито и да било лични предпазни средства (което за тях беше напълно нормално), съм много щастлив, че всичко приключи благополучно.


След почти 40 дни прекарани в Уанкайо, вече се бях специализирал в правенето на cocinas mejoradas, но беше време да продължа своето пътуване. Бях си заделил малко пари, за да видя най-известната забележителност в Перу – Мачу Пикчу. За целта първо трябваше да стигна до Куско, който се намира на около 800 km от Уанкайо. Повечето туристи преминават тези разстояние със самолет, тъй като автобусите се движат много бавно през Андите. Аз обаче имах ограничен бюджет и избрах възможно най-евтиния транспорт – нощен автобус до Аякучо и прекачване на друг автобус към Куско – общо малко над 24 часа. Координаторът на организацията в Уанкайо (Франк) ме беше предупредил добре да си скрия парите, тъй като нощните автобуси през Андите са опасни и често се случват обири. За щастие в моя случай нямаше подобни инциденти. След като пристигнах в Куско, видях коренно различна страна на Перу – чисто, подредено, значително по-скъпо място пълно с туристи. Тази гледка само потвърди думите на Франк, че една от основните причини за бедността на хората в района Хунин е, че държавата инвестира основно в районите със забележителности, които привличат чуждестранни туристи. В Куско за първи път видях и просяци на улицата. Такава гледка се оказа, че е присъща само за местата, които са посещавани от туристи. В бедните райони на Перу просяци почти няма, всеки се опитва да изкара по някакъв начин прехраната си. Въпреки това, Куско е един от най-интересните градове за разглеждане, ако човек се интересува от историята на инките. Културата им може да се види във всяко едно заведение, хотел или магазинче. Аз обаче си легнах рано, тъй като на следващата сутрин, почти на изгрев слънце, трябваше да хвана влака към Агуас Калиентес – селцето, което се намира точно под Мачу Пикчу. До него се стига единствено с влак, който минава по долината на планината, която е толкова стръмна, че не е направен друг път.
Поради големия интерес от страна на туристите, както и стремежа на правителството да запази максимално дълго време културното им наследство, има ограничения в броя туристи, които да посещават Мачу Пикчу. Позволени са само 3 влака на ден и общо до 200 посетителя, така че ако някой планира да посети Мачу Пикчу, трябва да си купи билет за влак и за вход поне с месец предварително.

Самото място е точно толкова величествено и интересно, колкото се вижда по снимки. Очакванията ми бяха напълно оправдани. Пожелавам на всеки да има възможност да отиде и да го види с очите си. Единственото негативно е, че въпреки ограниченията в бройката, туристите пак са много и човек няма „въздуха“ и спокойствието да се наслади изцяло на това магическо място.
Както всичко хубаво, и това пътуване приключи неусетно бързо и трябваше да се подготвям за следващото ми 24-часово пътуване с автобус – този път от Куско до Лима. Въпреки, че беше много дълго и изморително, аз в никакъв случай не съжалявам, че не избрах пътуването със самолет. Преминахме през много красиви и разнообразни пейзажи. Пътувахме през планинска пустиня, джунгла и крайбрежна ивица. Някои завои в планината бяха толкова резки, че рейсът спираше и трябваше да маневрира напред-назад, за да успее да вземе завоя.

Успя ли да се докоснеш до техните традиции и обичаи и има ли нещо, което да ти е направило най-силно впечатление в културата им?

За мен беше много ценно, че успях да се срещна с наистина много различни хора от тези, които живеят в града. Всички бяха изключително позитивни и добронамерени, въпреки бедността, в която живеят. Често ходят на църква, предпочитат да се помолят на Бог да са живи и здрави, да отидат на полето да работят, отколкото да крадат или да просят. Не чух никого да се оплаква от правителството, че не получават достатъчно помощи или нещо подобно. На националния им празник (28 юли) нямаше къща, на която да не се види националният флаг. Всички бяха много горди със своята история и с това, че са перуанци. Тези впечатления са безценен урок, който се опитвам да не забравя никога.

Често, когато преподавам на учениците си за населени места разположени в Андите, те ме питат „Как живеят на толкова високо място“. Е, ти как се справи с надморската височина? И въобще срещна ли някакви трудности през времето, в което си бил там?

Надморската височина в града, където бях е около 3300 m, като в покрайнините, където живееше бедното население, с което работихме достигаше до 3500 m.
Животът на такава надморска височина е различен. Слънцето пече много силно, въпреки че реално не го усещаш, тъй като навън е приятно и прохладно. Ако обаче забравиш да се намажеш с крем и не сложиш шапка, резултатите са болезнени.
Усещането при дишане е много странно и трудно може да се обясни с думи. Докато си в покой не се усеща някаква реална разлика. Веднага щом се опиташ да се затичаш или поради някаква причина ускориш дишането, то става многократно по-трудно. Този ефект най-често се проявяваше при катерене на някакви хълмове, което в Андите си беше ежедневие. Ако останеш за по-дълго време на такова място, тялото постепенно се напасва и задъхването става по-рядко и по-леко. Доколкото си спомням, при мен след втората седмица, вече се усети промяната.

След всичко преживяно в Южна Америка, ти все пак се връщаш в България. Липсва ли ти онова място и къде би искал да отидеш днес?

Южна Америка е изключително красив континент с много богата история. Две години след пътуването ми в Перу, успях да реализирам още едно пътуване до Чили, отново чрез доброволческа организация. Чили е много различна от Перу, най-малкото защото е многократно по-богата и развита икономически държава. С удоволствие бих се върнал отново и в двете държави, тъй като досега съм успял да видя много малка част от тях. Сега обаче пътуването ми ще бъде малко по-различно и със сигурност по-добре планирано, тъй като ще взема със себе си жена си и двамата ни сина. С тях например, едва ли ще хванем 20-часовия нощен автобус през Андите.

Ако сега машина на времето те изпрати при племената от Перу и имаш право да им занесеш само три неща, кои биха били те?

Колкото и странно да звучи, мисля че не бих им занесъл нищо, по-скоро аз бих могъл да науча нещо от тях и да го донеса в наши дни. Инките, както и племената около тях, са били много развита цивилизация, имали са канализация, пътища, култура, разнообразна храна и т.н. Доказателства за тези неща се виждат в Мачу Пикчу, което всъщност е било едно малко селце и далеч не е бил най-развитият им град. Същевременно с това са живеели в пълен баланс с природата и заобикалящия ги свят. Смятам, че ние можем много да се поучим от този начин на живот и да се опитаме да променим нашия като премахнем всичко излишно, което на моменти не ни позволява да се насладим на живота.

Gracias!

Интервю на Теодора Димитрова

Публикувано от Spasimir

Сподели

Снимка на деня

Необикновена шахта в Бремен, през процепа на която могат да се пускат монети (дарение). Ако монетата е достатъчно голяма, започва да пее петел, ако ли не – магаре