Вярата в сянка на градския пейзаж

Сердика, Триадица, Средец – макар и с леки езикови трансформации, тези исторически имена са белег от вековния път, по който е минало населеното място, което днес наричаме и познаваме като София. С ролята си на столица, бъдещ самостоятелен NUTS-2 регион за планиране, образователен, културен и институционален център, столицата на България играе ключова роля във вътрешния и външния облик на държавата. Градът е дом на малко над 1,2 млн. души, като постоянният туристически поток и трудовата миграция променят броят на пребиваващите ежедневно, а комбинацията от пренаселеност, недостатъчно добре развита инфраструктура, интензивно движение и забързан начин на живот нареждат трафика в София по степен на интензивност до позиции, които заемат градове като Истанбул, Сан Франциско, Рио де Жанейро и др.

С котловинния си характер, богатите водни ресурси, историческото минало и осъвременяването на територията, градът и прилежащите му територии извън съществената градска част предлагат изключително богат подбор от природни, културни и духовни забележителности, като всяка от тях е съхранила в себе си истории и предания, които са като мост между времената. В XXI век обликът на града е оформен от ежедневните занимания на хиляди души, които „кръстосват“ града както отгоре, така и под него. Животът на столицата ежедневно е побран в няколко мотриси на градския транспорт или е разпръснат на хиляди автомобили. Често това е причина за пренебрегване на красотите на града, емблематичните локации и местата, които би трябвало да подтикват към смирение и да предизвикват наслада, но вместо това те биват забравени, приемани за даденост и подценявани.

Ключови трасета като Софийския околовръстен път (СОП) са отражение на все по-належащата нужда от адекватна пътна инфраструктура за град като София, която да поема все по-интензивния трафик и да има роля на облекчителен елемент във вътрешноградските процеси. Последният етап от завършването на околовръстното шосе на града трябва да бъде реализирано чрез цялостната реконструкция и разширяване на отсечката между ж.к. Бъкстон и кв. Суходол. Този казус се превърна в многогодишен проблем за столичани, а задръстванията и шумът от хилядите преминаващи в района са кошмар за жителите на гореспоменатите квартали заедно с кв. Горна баня, ж.к. Овча купел и м. Гърдова глава. Столична община е предприела действия по изготвяне на подробен устройствен план (ПУП), но отчуждителнитe процедури, обжалванията, специфичните обекти в района на трасето (яз. Суходол) и политическата нестабилност бавят реализирането на проект с такъв мащаб.

В създалата се ситуация, встрани остава едно свято място, което потъва в сянката на интензивното движение, а съдбата му покрай нуждата на София от път с национално значение остава неясна. Това е храм-параклисът „Света Троица“ или както е наричан разговорно – Суходолски манастир. Той е разположен на близо километър северно от кв. Суходол, като към днешна дата мястото е неатрактивно заради тежкия трафик и липсата на елементарни пешеходни съоръжения, а спрямо атмосферните условия цялата площ около имота се превръща в прашна или кална точка. В ИПУР (изменение на план за улична регулация) заложените планове на бъдещото трасе граничат с територията на комплекса, а бъдещето на параклиса и прилежащите му площи не може да бъде окончателно определено, тъй като подготовката на ремонта е в начален стадий, като цялостно разрушаване на Светата обител е напълно реален развой. Сценарий, който вече е протичал неведнъж в историческа София, а подобна процедура в днешни дни е законово и морално тежка.

Историческите данни за параклиса са разнородни, но общодостъпната информация в интернет пространството се припокрива. Най-ценни, обаче, са разказите за историята на светинята от 80-годишната клисарка баба Любка – човек с дългогодишна история в него. Тя е отдала живота си на Христовата вяра и изпълнява дълга си към нея с цялото си сърце. Срещата с нея беше като препускане из миналите времена, като разкри факти за живота си в манастира, данни за създаването му, както и няколко легенди и предания, свързани с неговото съществуване.

Историята на местността, наричана „Селище“, се е оформила от създаването на някогашното село Суходол, което се намирало в района на манастира. Турското робство и опожаряването на населени места принудило хората да се изселят и да създадат нови селища, които в наши дни са познати като кв. Суходол и с. Мало Бучино. Манастирът също е бил опожаряван, а в него десетки местни жители намират смъртта си. Те търсели едновременно спасение от пламъците и помощ от Бог, тъй като смятали, че в черквата ще са в безопасност, което е доказателство, че вярата в Иисус Христос е съпровождала хората по българските земи стотици години назад. Наименованието на храма носи името на Света Троица – догмат, гласящ, че единият по същност Бог е троичен по Лица. Това име се запазва до ден днешен въпреки реконструкциите, които са се случили след опожаряването му през османския период и повторно през 1990-те.

В двора на манастира може да бъде забелязан камък с издълбан кръст в него. За него възрастната дама разказа няколко легенди, които оформят хипотезата, че той е в основата на старо светилище на същото място. Една от легендите гласи, че камъкът е изровен от жена, която го видяла в съня си и впоследствие е бил преместен от нея и нейните 9 деца на мястото, на което се намира и днес. Друга легенда споменава момче на име Павел, който пасял животни и, виждайки камъка, се разболял. След тази случка, той получил съвет от баща си да оформи кръст върху камъка точно на мястото, където се е разболял Павел, а непосредствено след този съвет бащата починал. След тази случка момчето отишло при свещеника на селото и дало идея да се построи храм.

Баба Любка разказа и за нейни лични преживявания на това място. Сред многото истории най-впечатляващи бяха разказите за земеделец, който решил да отглежда царевица в района на манастира, но впоследствие размислил и не се върнал повече, защото бил предупреден, че ако започне да посява, ще бъде сполетян от неприятности. Тя успя да намери и черно-бяла снимка на която се виждаше топола с доста впечатляващи размери и допълни, че дървото трудно можело да бъде обгърнато от ръцете на множество деца. Разказът на възрастната жена включваше информация, че самият Тодор Живков е влизал в манастира когато тя е била дете и са комуникирали въпреки атеистична слава, която има отминалият режим. Краят на беседата завърши с изумителния факт, че въпреки поройните дъждове и липсата на елементарни дренажни системи храмът никога не се е наводнявал, а водата буквално заобикаляла входа на параклиса, без да му навреди.

След разглеждане на ПУП от студенти от УАСГ, специалност „Геодезия“, се стигна до заключението, че уличната регулационна линия съвпада с границата на имота, което означава, че оградата на обекта не би трябвало да бъде засегната от изграждането на СОП. Предстоящото проектиране на трасето от пътни инженери би могло да доведе до изменения в плановете, които да засегнат имота и прилежащите към него постройки, дори и да доведат до разрушаване на част от тях. В ИПУР и кадастралната карта може да се види бъдещата и сегашната планировка на пътя, като впечатление прави навлизането на пътя с по-голямата си част в отсрещните имоти, което служи за доказателство, че за манастира вероятно е мислено или има друга причина, която да е благоприятна за него.

Физическото присъствие на място и плановете за регулация и застрояване (ПРЗ) пораждат усещане за разминаване между скиците и това, което е на терен. Предположенията, описани в тази статия, трябва да бъдат дискутирани с местната управа и населението, или по-просто казано – манастирът да продължи да функционира дори и с частични загуби. На това се надяват и всички хора, които са пряко свързани с него. От срещата с клисарката се разбра, че надеждата ѝ за положителен развой е жива, а за нуждата от финансиране на храма се работи благодарение на новия отец, който е мотивиран да съхрани мястото. Бъдещето на храма не бива да бъде унищожавано, а да бъде популяризирано и околовръстният път да бъде построен без да бъде ощетена Светата обител.

Мартин Димитров

С благодарност за подкрепата за реализирането на тази статия към:

Любка Танкова-клисарка в храм-параклис „Св. Троица“

Момчил Измирлиев – студент в УАСГ