Новозеландската пустиня Рангипо

Новозеландската пустиня Рангипо

Рангипо е неголяма планинска вулканична пустиня (ок. 1000 km²), приблизително колко е Софийската котловина, разположена в Централното вулканично плато (район, наречен Кайманава) в Северния остров на Нова Зеландия. Надморската ѝ височина варира от 600 до 1500 m н.в. Северно от нея се намира най-голямото езеро в Океания – Таупо (616 km²), също с вулканичен произход. 

Разположение на пустинята Рангипо в Северния остров и сателитна снимка на района с открояващия се вулкан Руапеху (2797 m)
(Сн. https://en.wikipedia.org/wiki/)

Формирането на Рангипо се дължи на разположените около него вулкани Руапеху, Тонгариро и Нгаурухое, които, от една страна, при активната си дейност са отложили различни вулканични материали, а от друга, предизвикват валежна сянка и така влияят на относително по-ниските валежи, характерни за района. Независимо от това през зимата понякога се наблюдават обилни снеговалежи. Общото количество на валежите достига до 1500 – 2500 mm, обикновено във вид на проливни дъждове, но вулканичните слаборазвити почви и пясъци не задържат водата, а местните силни ветрове водят до бързо изпарение и силна ерозия. Това е причината тук да се образуват вулканични пустинни ландшафти. 

По-ниската заравнена част на пустинята Рангипо
(Сн. https://commons.wikimedia.org/wiki/)
(Сн. https://www.deviantart.com/)

През Рангипо преминават няколко реки – Уайкато, Ухангаеху, а също и Томоваи, събиращи водите си от склоновете на вулкана Руапеху. По време на поройни валежи рязко увеличават обема на водата и се оттичат бързо. 

Водите на р. Томоваи се улавят в хидротехническо съоръжение и се използват за различни стопански цели.
(Сн. https://commons.wikimedia.org/wiki/)

Островите Нова Зеландия се отличават с висока степен на ендемизъм сред растителния и животинския свят. Растителността в пустинята е оскъдна, предимно треви и храсти, някои от които са ендемични, като храста Halocarpus bidwillii, наричан планински или блатен бор, който по външен вид прилича на нашата хвойна. Тук ендемичен вид е и тревата Chionochloa rubra, известна и като червена трева, растяща на гъсти растителни туфи. 

Ендемичният за Нова Зеландия храст Halocarpus bidwillii
(Сн. https://commons.wikimedia.org/wiki/)
Червената трева (Chionochloa rubra) е само един от 22-та вида ендемични треви от същия род, срещащи се в Нова Зеландия. Достига височина до 1,2 m.
(Сн. https://commons.wikimedia.org/wiki/)

В района се среща и ендемичният представител на птиците -  новозеландският  сокол (Falco novaeseelandiae). 

Ендемичният представител на птиците в пустинята - новозеландският сокол. 
(Сн. https://de.wikipedia.org/wiki/)

Пустинята е практически необитаема, като градчето Уайоури се намира в южната част и в близост има военен полигон, а на север се разполагат няколко ферми.

През Рангипо преминава единствено национален път №1, известен и като Пустинния път, свързващ южните части на острова с езерото Таупо. За кратки периоди пътят е затворен през зимата поради суровите условия – снежни бури, заледявания и навяти преспи сняг. 

Национален път № 1 прекосява Рангипо и преминава през най-високия проход по този път с височина 1074 m.
(Сн. https://commons.wikimedia.org/wiki/)

Част от пустинята попада в Национален парк Тонгариро, който е най-старият национален парк в Нова Зеландия и е обявен от ЮНЕСКО за обект на световното наследство на смесени културни и природни ценности. Той е обявен през 1887 г. и е шестият национален парк, създаден в света. 

Изглед от националния парк Тонгариро
(Сн. https://en.m.wikipedia.org/wiki/)

В пустинята Рангипо са снимани редица култови сцени от филма „Властелинът на пръстените“ – Черната порта на Мордор, марша на наемниците от южните земи на Средната земя и др.

Румен Пенин

Използвани източници:

http://www.newzealandnz.co.nz/destinations/waiouru.html

https://www.doc.govt.nz/parks-and-recreation

https://sand-boarding.com/new-zealand-deserts/

https://en.wikipedia.org/wiki/Rangipo_Desert

Публикувано от Prof.Rumen.Penin

Проф. Румен Пенин е географ и пътешественик, ръководител на катедра „Ландшафтознание и опазване на природната среда“ в Геолого-географския факултет на Софийския университет в периода 2006 – 2014 г., доктор от Московския държавен университет. Главен редактор е на електронното списание „Географ“. Автор е на книги, учебници, ръководства, монографии, научни статии, както и на фотографските изложби „Географията като приключение, географията като пътешествие“ и „Географията – пътешествие и приключение“, представени в над 100 селища на България. Изнася поредица от лекции, свързани със своите пътешествия, както и с географското образование и обучение в десетки селища в страната. Той е инициатор и председател на организационния комитет на Българския географски фестивал.

Сподели

Снимка на деня

Спокойните води на язовир Въча

ггф