Географска приказка: Историите на морския капитан (Трета част)

Географска приказка: Историите на морския капитан (Трета част)

 
Четиримата се върнаха в голямата галерия и капитанът ги заведе до една от издълбаните в скалите етажерки, където бе разположена голяма зъбата челюст със забито в средата знаменце. Катя докосна леко острите бели зъби и попита:
- А това знаме защо е тук?
 
Домакинът също погали зъбите, замисли се, сякаш се стараеше да си спомни нещо и тогава отговори:
- Тези челюсти от кита и това знаме са спомен от най-лудото, сбъркано и изпълнено с невероятни приключения и обрати плаване в живота ми. Тръгнахме в средата на юли от китайското пристанище Шанхай с кораб, натоварен с копринени платове за Сейшелските острови в Индийския океан, а след около десет месеца стъпихме на южния полюс в Антарктида. Всичко, което ми се случи по време на това плаване бе като приказка от Шехерезада. А началото съвсем не предвещаваше това. Тръгнахме от Шанхай право на юг при тихо и слънчево време, преминахме спокойно през Източно Китайско море край японските острови Рюкю, заобиколихме от изток Тайван и оттам през пролива Баши навлязохме в Южно Китайско море, оставяики източно от нас многобройните острови на Филипините, където по такъв нелеп начин бе свършил земният път на легендарния португалски мореплавател Фернандо Магелан. След това следвахме неравните очертания на малайзийския бряг, заобиколихме откъм запад най-големия азиатски остров Калимантан, минахме през протока Каримата и в края на септември акостирахме на екзотичния индонезийски остров Ява. Там се запасихме с прочутите в цял свят подправки джинджифил, индийско орехче, дафинов лист и чер пипер, запознахме се с изключително грозния гибон, с очарователната полумаймунка лори и с невероятно симпатичния двуцветен тапир. В началото на октомври при ясно и слънчево време навлязохме в Индийския океан. Оттук нататък ни очакваха обаче само неприятности и грижи. Времето се влоши, връхлетяха ни бури, студове и почти ежедневни валежи, придружени със силен вятър, а край бреговете на архипелага Чагос претърпяхме жестоко корабокрушение, от което едвам оцеляхме приютявайки се на един безлюден и безжизнен остров. Корабът ни беше в окаяно състояние и ни трябваха почти три месеца за да го оправим, през които се хранихме само с някакви отвратителни корени и плодове, и пиехме само преварена морска вода, тъй като островът отгоре на всичко беше и безводен. Тъй като Сейшелските острови се намираха сравнително близко, мислехме че няма да има повече неприятности дотам. Уви! На двайсетина левги от най-големия от Сейшелските острови Мае бяхме нападнати от морски разбойници - пирати. Две бързоходни шхуни ни обградиха и надупчиха кораба ни като решето с железни гюлета, след което ни превзеха на абордаж. Не знам какво щеше да се случи с нас, ако не беше се явил пристанищният патрул (поне за такъв го взехме тогава), който ни отърва от лапите на пиратите. Тримата мъже от патрула се качиха на борда при нас и под претекст, че Сейшелските брегове са осеяни от множество опасни подводни рифове, поеха командването на кораба ни. Според тях за около две денонощия щяхме да стигнем до столицата Виктория. Тъй като те ни спасиха от пиратите, въобще не се усъмних в думите им. Призори на третия ден обаче за мое голямо учудване установих, че вместо в западна плаваме в южна посока. Когато се опитах да протестирам тримата мъже извадиха оръжие и заявиха, че корабът ни е отвлечен и ние сме техните пленници. Е, това вече беше прекалено, не ни стигаха корабокрушението и пиратите, ами сега и терористи. Те обявиха, че целта им е да достигнат аржентинското пристанище Рио Гранде на остров Огнена земя и от този ден нататък ние се превърнахме в най-обикновени жалки юнги на нашия собствен кораб. Ужас! Ужас ви казвам, аз великият морски капитан, устоял на не едно корабокрушение, бил се толкова пъти с пирати, участвал и побеждавал в толкова много състезания, да бъда юнга на собствения си кораб. Но нямаше как, не ние определяхме условията. От мястото, където ни плениха, се спуснахме на югозапад към Коморските острови, минахме през Мозамбикския пролив, отделящ континента от остров Мадагаскар, заобиколихме най-южната точка на Африка - Иглен нос, прочутия нос Добра Надежда, най-голямото южноафриканско пристанище Кейптаун и в началото на декември навлязохме 8 Атлантическия океан. Оттук нататък минахме между островите Тристан да Кунья и Хоф и наближихме Южна Америка откъм Фолклендските (Малвинските) острови. Терористите вече се бяха успокоили напълно и в една тиха и безлунна вечер под прикритиеито на тъмнината с момчетата ги издебнахме и си върнахме кораба. Бях щастлив, че отново съм капитан и мога да ръководя хората си. Взехме решение да се спуснем до Аржентина и там да преценим какво да правим по-нататък. Същата нощ обаче някъде към четири часа вахтеният ни събуди, тъй като чул някакви странни викове откъм десния борд. Веднага спуснахме спасителна лодка и прибрахме четирима корабокрушенци, кото едва се крепяха на някакъв полуразрушен сал. Оказаха се френски учени - изследователи, тръгнали към базата си в Антарктида. След като разбраха, че вече нямаме конкретна цел на плаването си, ни предложиха да ги закараме до базата им на ледения континент. Какво пък, и без това нямаше закъде да бързаме, а щяхме да видим и единствения континент, на който не бяхме стъпвали. Затова приехме и се насочихме към Антарктида. В средата на февруари навлязохме в морето Уедъл и няколко дни по-късно хвърлихме котва край френската антарктическа база. Трябва да призная, че след близо седеммесечно плаване бяхме зажаднели за твърда земя, топла къща и сготвено ядене. Ето защо базата ни се видя райско кътче. Няколко дни се наслаждавахме на хубаво време и успяхме да зърнем малкото представители на животинския свят, които живеят тук - тюлена уедъл, тюлена ракояд, както и ушатия тюлен котик. Най-голям сред тях се оказа морският слон, който на размери наподобява планинска мечка. Освен тюлените по тези места се мяркаха само няколко представители на птичия свят, като чайката, буревестника и албатроса. А, да разбира се, щях да пропусна най-интересните животни тук - пингвините. Наоколо бе пълно с пингвини - с дълги клюнове, бели гладки коремчета, черни лъскави гърбове и игриви черни очички. Те издаваха пискливи звуци и ходеха много смешно, клатейки се като пияни моряци при буря. Имах си дори един любимец, който кръстих Ал. Всеки ден го хранех с прясна риба, а той пискаше от радост и не се отделяше от мен. Тьй като корабът ни беше 6 окаяно състояние след толкова време в открито море, решихме да изчакаме експедицията, която щеше да прибере френските учени. Техният кораб щеше да дойде след около шест месеца, време което целият ми екипаж с радост прекара в топлата и уютна база, и само аз нали съм авантюрист по природа, тръгнах с трима от изследователите към Южния полюс. Приготвихме раниците (пълни с ядене и лекарства), ските, шейните и палатките и потеглихме към Южния полюс, покорен за първи път през 1911 г. от норвежкия полярен изследовател Руал Амундсен. Вървяхме, дни, седмици сред тези безкрайни ледени полета, без да видим живо същество. Наши придружители бяха единствено ослепително белият сняг, от който ни боляха очите, кристалното небе над нас и бръснещият леденостуден вятър. Често се извиваха жестоки бури, които не ни позволяваха с дни да се измъкнем от палатките. Понякога имах чувството, че силният вятър ще разкъса брезентовите палатки и ще ни сграбчи в зловещите си лапи. Събрах толкова много студ, че ще ми стигне за цял живот, още ме втриса като се сетя за онези -50, -60 °С, които вледеняваха костите ми. Та тук при руската станция Восток бе измерена най-ниската температура на Земята (-89,4 °С). Имаше дни, в които напредвахме само с няколко метра, тъй като вятърът ни блъскаше безмилостно назад и пълнеше очите ни със снежен прах, така че на педя от себе си не виждахме нищо. Все пак накрая в средата на май стигнахме до Южния полюс.
 
Шанхай. Снимка: Уикипедия
 
Нос Добра Надежда. Снимка: Уикипедия
 
- А на полюса какво има?- запита Явор.
- Нищо, само сняг, лед и десетина знаменца на експедициите, които са го покорили. Оттам си взех за спомен и това малко знаменце, което виждате в челюста на кита.
- А, китът, вие ли го убихте?- запита и Ели.
- Не, разбира се, сам не бих могъл. Подариха ми го китоловците от един аржентински китоловен кораб.
- Капитане, сигурно много сте пътували по света? - поинтересува се изведнъж Явор.
- Откакто се помня, момчето ми!
- Но изглеждате прекалено млад, за да сте плавали толкова много. Някак странно ми се струва това!
Домакинът се намръщи при този провокиращ въпрос от страна на момчето. Той тъкмо щеше да отговори, когато Катя го изненада с нов въпрос:
- Капитане, каква е тази чудновата бутилка?- момичето стоеше до висока около метър елипсовидна бутилка, пълна с някаква прозрачна течност, на чието дъно имаше широка дървена плоскост с месингов надпис - Дърман.
- Охо, тази бутилка ли?- капитанът се изсмя гърлено и махна с ръка. - Пълна е с чисто, натурално гръцко „Узо", а дървената плочка на дъното й е единственото нещо, което остана от величествения ми кораб „Дърман" след корабокрушението край бреговете на австралийския остров Тасмания. Тогава аз...
В този момент капитанът беше прекъснат от силния писък на Ели:
- Олелее, десет часа е! Нашите направо ще ме обесят!
Катя погледна часовника си и също изпищя:
-Трябва веднага да си тръгваме, иначе не знам как ще се прибера у нас. И без това майка ми е бясна заради сестра ми. Капитане, как да се измъкнем оттук?
Домакинът ги поведе през един полутъмен коридор.
- Спокойно, след десетина минути ще излезем навън.
И наистина точно след десет минути той ги изведе на повърхността, където нощта вече беше обвила с тъмносиния си, поръсен с хиляди трепкащи звезди плащ, готвещата се за сън Земя. Тримата шестокласници тръгнаха бързо надолу по склона, но преди да изгубят от погледа си пещерата Катя се обърна назад, погледна още веднъж капитана и извика:
- Ние пак ще дойдем! Останаха толкова много сувенири за разглеждане и сигурно още толкова разкази за тях.
 
В отговор капитанът само гръмко се изсмя и изчезна, също тъй загадъчно както се беше и появил. След този ден Явор, Ели и Катя много пъти влизаха в Кралеевата пещера да търсят тайнствения капитан и неговия музей, но никога не откриха и следа. Остана им само споменът за красивите сувенири, тайнствената обстановка и интересните разкази за бурните приключения на капитана по суша и море, които чуха през онази толкова загадъчна вечер.
 
 
--------------------------------------------
 
Георги Бърдаров е трикратен победител в състезанието за оратори, презентатори и разказвачи „Майстор на думите”. Автор на най-четения български разказ в интернет „За петата ракия или колко е хубав животът”. Дългогодишен сценарист на „Стани богат”, „Аз обичам България”, „Това го знае всяко хлапе” и др. Гордее се с произхода си от с. Кулата и е луд фен на Уругвай. Автор е на книгата "27 велики футболни истории". Доцент е и ръководител на катедра Социално-икономическа география в Геолого-географския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. 
 
 

Публикувано от Анонимен (непроверено)

Сподели

Снимка на деня

Поглед към най-високият връх на Тасос - Ипасрио

ггф