География ли?!? Географията като част от биографията ми...

„-Каква е тая дебела книга? — рече

малкият принц. — Какво правите тук?

-Аз съм географ — каза старият

господин.

Какво е това — географ?

Географът е учен, който знае де са

моретата, реките, градовете,

планините и пустините.

Това е много интересно — рече

малкият принц. — Най-сетне това е един

истински занаят!“

Антоан дьо Сент-Екзюпери, 1943 г.

Толкова пъти са ми задавали този въпрос за последните 25 години... Нямат брой... Първоначално правех плахи опити да обясня (не съм много добра в убеждаването) – не ми се получаваше... После спрях, защото ефектът беше винаги еднакъв – каквото и да говорех, другата страна ме гледаше, сякаш идвам от друга планета. Толкова години мълчах и „попивах“ това отровно отношение от околните – като се започне от неразбиране, пълна апатия и игнориране, та се стигне до откровени обиди (от типа „ти си луда!“) и чудовищно пренебрежение към най-интересната наука на Земята! Как е възможно въобще?

Седях няколко вечери подред и се чудех каква тема да избера за материал за уважавания от мене сайт и за наближаващия Географски фестивал. Идеи – много, а до реализация не се стига лесно.

Първо мислех за идея, която ми бе хрумнала още преди години, но тя изисква сериозно изследване „на терен“, което пък изисква време, което вечно не ми достига. Втората ми мисъл беше за пътуване в чужбина, което беше доста информативно и можеше да се получи нелош резултат, но „препъникамъкът“ се оказа липсата на подходящи информационни ресурси. Третото хрумване, което ме споходи, много бързо сама го отхвърлих. Бях обещала сериозна тема, а това приличаше на презентация за деца. Бях на път да се откажа от участие, но който ме познава е наясно, че аз не се отказвам лесно. И тогава ме осени... Едва не се чукнах по челото, защото изглеждаше толкова логично и толкова правилно. Най-сетне почувствах, че е настъпил часът да обясня, да отговоря на въпроса: „Защо География?“

За целта трябва да се върнем доста назад във времето, в далечната 1993 г. Тогава се състоя първата ми „среща“ с думата „География“. Тук ще направя леко отклонение.

Изглед от моята Монтана – храмът “Свети дух”

Обичам да казвам, че на мен любовта към пътешествията (и географията) ми е закодирана в ДНК-то поради смесения ми произход. Винаги съм вярвала, че този факт ме е предопределил по някакъв начин: да слушам по две приказки за лека нощ – на български и на руски; да говоря два езика преди да тръгна на училище; да обичам да пътувам, независимо от разстоянията, още от дете. 

Но да се върнем към онова знаменателно лято на 1993 г. Август е и моето семейство е на гости на баба и дядо в далечен Тюмен. Някои от вас са чели за моето риболовно приключение на Андреевското езеро и „кървавия“ му край.

В това време моето семейство обикаляло из града на пазар за подаръци. Мама искала да ми направи „интелектуален“ подарък, съобразен с възрастта ми - 9 години. Влязла в книжарница в центъра, дълго търсила и накрая излязла с Мир вокруг нас: Географический атлас для детей“ (Светът около нас: географски атлас за деца). Този атлас ме спаси от скуката в следващите дни, когато трябваше да кротувам вкъщи, докато сестра ми и братовчед ни творяха какви ли не пакости. 

Така изглежда климатичната карта на света, която
много ме заинтересува още на 9-годишна възраст.

Но подаръкът имаше и по-дълготраен ефект. Той се превърна в любимото ми четиво за следващите две години. Атласът съдържаше освен прекрасни илюстрации (растенията и животните бяха представени изключително реалистично), чудесен текст – достоверен, но адаптиран за детска аудитория, както и първите географски карти, които виждах в живота си. И се влюбих. В картите, в текста и схемите, които обясняваха защо има ден и нощ, защо има сезони, защо в различни държави часовниците показват различно време; влюбих се в животните от всички части на света...

Растения и животни от „Новия“ свят

Ако ме попитате: „Защо за 2 години?“, ще отговоря: „Защото станах на 11 години и този атлас вече ми беше прекалено „детски“. Не че не го харесвах. Просто ми беше малко и исках още, по-сериозно четиво с повече детайли. Но трябваше да изчакам до V клас, а през изминалите години нямах търпение да започна да изучавам География в училище.

Винаги съм била изпълнително дете и прилежен ученик. Заглавията от списъка с книги, който ни даваха в края на учебната година, прочитах още в първия месец от ваканцията. За да имам какво да чета до края на лятото, молех майка си да ми препоръча нещо подходящо от семейната библиотека, която заслужаваше уважение – около 2000 тома, събирани години наред. А за по-сигурно бях абонат на двете библиотеки в града, които посещавах редовно.

През лятото на 1995 г., когато ваканцията бе в разгара си, а аз бях изчела вече задължителните произведения от списъка, отново потърсих съвет от мама за интересна книга. Тя ми подаде едно дебело книжле, старо, но сравнително запазено, с нарисувани моряк и индианец на корицата. „Децата на капитан Грант“ от Жюл Верн.

Четях направо на тротоара пред блока. Винаги съм имала много развито въображение и още от първата страница се понесох по вълните на Клайдския залив, в далечна Шотландия. Тук се „срещнах“ с понятията паралел и меридиан. И със затаен дъх, заедно с героите, обиколих планетата по 37-ия паралел ю.ш. С Робърт се катерех по мачтите и платната, с лейди Елен пиех чай в каюткомпанията, с Мери се „влюбих“ в красивия и смел капитан на яхтата „Дънкан“, с майора пушех пура на палубата. Но когато в глава VI се появи мосю Паганел, разбрах, че това е „моят човек“. Учтив, галантен, но много разхвърлян, не вижда по-далеч от носа си без очила – толкова много приличаше на мен. А най-важното - бе географ. Превърна се в любимия ми персонаж и не само от тази книга, а в един от любимите ми литературни герои изобщо. Имахме и друга обща черта – разсеяността. Е, вярно, аз не съм тръгвала за Индия, пък да стигна в Чили, но моето приключение от „транспортен“ тип се случи в I курс в университета, когато веднъж, пътувайки с влак от София за Монтана по някое време се озовах на гарата в Брусарци. Когато баща ми дойде да ме прибере, обобщи ситуацията с думите: „Ох, на тате географката!“. Посмяхме се от сърце. А книгата се превърна в любимото ми произведение от чужд автор.

През септември започвах V клас и това бе първият ми досег с училищната География. Изучавахме основните географски понятия - градусна мрежа, географски координати. Имах вече някаква представа, но в час ми беше безумно интересно. Говорех си с учителката и постепенно, виждайки интереса ми, аз станах любимият ѝ ученик, а тя – любимата ми учителка. Географията стана любимият ми учебен предмет и до края на ученическите си години всяка година на всяка анкета за любим предмет пишех География. Точно по този начин, с главна буква Г, въпреки че в анкетата пишеше „география“. Не помня автора/авторите на учебника за V клас, но не се съмнявайте в отличната ми оценка на всеки тест!

В VI клас се изучаваше География на континентите. Схемата беше логична – географско положение, граници и големина; история на опознаването; климат; води; природни зони; население; стопанство; анализ на отделни страни. Този учебник няма да забравя никога. Начело на авторския колектив бе доц. (тогава) Румен Пенин. Какъв ти учебник! За разлика от скучните физика и биология, да не говоря за математиката, това си беше „наръчник на приключенеца/пътешественика“.

До края на годината препрочетох този учебник поне 20 пъти. Ей така, с желание и от интерес. Четях го, когато се изморявах от учене по други предмети, за отмора. Четях го дори когато на другия ден по програма нямахме час по география, просто, защото ми харесваше. В края на годината вече се разпадаше от многото разтваряне и прелистване... Толкова се бях въодушевила, че взех едно тефтерче и в него си записвах всички „гео рекорди“ – най-дълги реки; най-високи върхове; водопади и такива неща, по континенти. Ето пример:

Таблица 1. Най-високи водопади в света

Водопад

Страна

Висо-чина - m

1

Анхел

Венесуела

979

2

Тугела

РЮА

948

3

Утигард

Норвегия

800

4

Монгефосен

Норвегия

774

5

Мтарази

Зимбабве

762

6

Йосемити

САЩ

739

7

Мардалсфосен

Норвегия

656

8

Тисестренгане

Норвегия

646

9

Кукенан

Венесуела

610

Същата учебна година по литература се изучаваше „Автобиография“ на Бранислав Нушич, и по-конкретно една глава от книгата, озаглавена „Урок по география“. Излишно е да подчертавам, че това бе любимата ми част и така съм се смяла на места, че чак ме болеше коремът.

Ето така си представях часа по география....на Бранислав Нушич.

VII и VIII клас нещата продължиха по същия начин: същият авторски колектив на учебника по География; същият интерес и любов към предмета от моя страна. Драмата настана в техникума. (Ще обясня за по-младата аудитория. Някога имаше такива средни училища – техникуми, които освен средно образование, даваха и професия. Човек, завършил техникум, можеше да не учи висше образование и все пак да има добра работа, защото е учил 4 - 5 години професия). Аз, естествено, се стремях към най-престижния техникум в областта – икономическия. С максималния бал от 30 точки от дипломата за основно образование и 5-и най-висок успех от приемния изпит влязох в техникума.

На първия ни учебен ден като гимназисти ни дадоха програмата. Веднага намерих предмета География и със съжаление разбрах, че ще се учи само в 9. и 10. клас, съответно с 2 и 1 учебни часа седмично всеки срок. Вече бяха навлезли двойните имена на предметите и щях да изучавам „География и икономика“. „Супер, мисля си, не стига техникум по икономика, няколко предмета с думата „икономика“ в името, а сега и географията ще е с икономика“. Но малкият брой часове направо ме втрещи. Както можете да се досетите, записах ЗИП и СИП „География“, но всичко това пак ми беше малко. Купувах си учебници за профилирана подготовка по география, които бяха предназначени за географските паралелки в природо-математическите гимназии, само за да имам какво да чета по любимия ми предмет. А „официалните“ учебници, които ползвахме в техникума, вече бяха от други автори, от УНСС, и бяха далеч от моите очаквания и интереси. Добре поне, че учителката беше на ниво и си „разбираше от занаята“, казано на народен език.

През пролетта на 2001 г. един ден отидох до книжарничка в центъра на Монтана, където работеше наша семейна приятелка. Влязох и директно я попитах: „Знаеш какво харесвам. Имаш ли нещо за мен?“. В отговор тя само се усмихна и ми подаде „География на континентите и океаните“ с автор и съставител Р. Пенин.

Подскочих от радост. Толкова интригуващо заглавие, а и с автор – учен и пътешественик, когото вече имах за пример как да учиш География и как да пътешестваш. Трябваше да имам тази книга. Погледнах етикета и ентусиазмът ми леко спадна. 25 лв бяха доста пари тогава. Аз получавах стипендия за отличен успех, която бе на стойност 20 лв. Реших да поискам пари от мама, чийто офис бе съвсем близо до тази книжарница. Помолих жената да ми запази единствения екземпляр, докато ида до мама, после да се върна, за да ѝ кажа какво правим.

Влязох при майка си и започнах разпалено да обяснявам каква невероятна книга е излязла на пазара и колко много искам да я прочета. Тя ме погледна „изпод вежди“ и изрече само „Колко?“. Казах. Тя ме погледна втренчено и каза: „Нали знаеш, че това са много пари?“. Кимнах. Беше на път да ме отреже, когато в настъпилата неловка тишина изстрелях: „А ако се споразумеем нещо?“ Мама е честен играч и не се отмята от думата си, изисква се само търпение да я убедиш. Попита ме: „Какво например?“. Замълчах, докато си събера ума, поех си въздух и казах: „Ако завърша годината с отличен, ти ми даваш тези 25 лв да си купя книгата, ще ѝ се наслаждавам през лятото. Ако се проваля, си ги спестяваш.“ Тя само се усмихна бегло и отсече: „Имаш сделка.“ Върнах се в книжарницата според уговорката. Жената каза: „Очертават се интересни месеци.“ Вечерта мама уведоми баща ми за тази уговорка, а той ѝ каза: „Като си познавам дъщерята, започвай да заделяш от сега!“.

В последния учебен ден след тържеството си грабнах бележника и почти тичешком стигнах до маминия офис. Подадох го гордо и казах: „Давай парите!“. Тя отвори на последна страница, където най-долу класната ни беше изчислила средния успех на всеки ученик. В моя пишеше: „Отличен 5.88“. Майка ми си бръкна в чантата за портмонето и като ми подаваше парите, каза: „Заслужи си ги. Сега разбираш колко е важна мотивацията. Тичай!“. Наистина почти тичах до книжартичката. Още като ме видя да влизам, жената свали книгата от горния рафт и ми я подаде с широка усмивка. Изчетох я на един дъх, после пак и пак. Това беше най-прекрасното географско четиво, което съм чела някога!

2002 г. Вече нямам учебен предмет „География“ под никаква форма (ЗП, ЗИП или СИП). Наближаваше поредното разширяване на Европейския съюз, четвърто подред. В тази връзка имаше някакви инициативи за запознаване на обществеността с организацията. Още повече, че след 5 години се очакваше и България да влезе в Съюза. По местното радио всеки делничен ден от 10 до 11 часа имаше „урок“ за някоя страна членка. Започнаха с основателките и завършиха с държавите, които щяха да влязат през 2004 г., което беше най-масовата вълна на разширение от създаването на Съюза. Аз обаче късно разбрах за това предаване и започнах да слушам от Германия, която представиха последна от групата на основателките. Хвана ме яд, но нямаше какво да направя.

По онова време баща ми работеше в същата сграда, където бе радио възелът, но на по-висок етаж. Един ден в обедната си почивка слязъл до радиото и в канцеларията им казал, че дъщеря му е много запалена по географията, но за съжаление е изпуснала първите издания. Дали не могат да му услужат с материал за четене? И те за щастие му дали ... сценариите на всичките 25 броя на предаването, напечатани във формат А4!

Искам само да подчертая, че не съм го молила да прави това. Инициативата си беше негова. Вечерта, когато ми ги донесе, направо не можех да повярвам. Това си бяха напълно сериозни текстове и беше удоволствие да ги изчета. Благодаря ти, тате! Най-добрият си!

Върховете винаги са ме привличали (вр. Ботев)

Някъде по това време започнах да се питам: „А сега накъде?“. Оставаше само една година ученически живот, после трябваше да продължа в университет. Но къде, какво? Както и други млади хора в същото положение, и аз се разкъсвах между „желанието на сърцето“ и „повелите на здравия разум“. Или по-прозаично казано: нещо, което ми харесва или нещо, което ще се „продава“ по-добре? Дилемата не беше от леките. Тогава някъде чух: „Чака те цял живот правене на компромиси и цял живот работа. Остават ти само няколко години безгрижие. Защо не си ги изкараш по сърце?“ Тогава спрях да се двоумя и взех своето решение. Щях да следвам География, в Софийския университет. За ужас на родителите ми.

Учебната 2002/2003 г. премина под знака на подготовка както за държавните изпити за придобиване на специалност (характерни само за техникумите), така и за кандидат-студентските изпити. Щях да имам доста, защото бях обещала на родителите си да кандидатствам и в икономически ВУЗ-ове, където приемат с изпит по География.

Подготвях се в една школа при чудесна учителка. Хубавото беше, че в последния месец правехме контролни под формата на пробни изпити: някой теглеше като от лотария билетче с темата. После ни засичаха 5 астрономически часа; след седмица ни връщаха оценените работи и правехме ново контролно, и така общо 5 „пробни изпита“. Справих се добре с всичките.

Натовареното лято започна с изпитите по специалност – теория и практика. Следваха кандидат-студентските. Още помня къде коя тема се падна и каква оценка имах. Разбира се, за мен от най-съществено значение беше оценката от изпита в Софийския университет, който бе последен, в края на юли. По това време вече знаех, че съм приета в Стопанската академия – Свищов и ВТУ. Дори не исках да мисля за Свищов. По отношение на ВТУ, въпреки че Велико Търново ми е любимият град в България, предпочитах СУ. Когато баща ми каза, че на мое място би избрал ВТУ, аз му отговорих: „Ако СУ беше в Търново, нямаше и да се замисля, но тъй като не е, аз искам София“. С оценка 5,38 бях приета в СУ по първо желание – което естествено беше География! Не бях на себе си от щастие, което не важеше за родителите ми. Сигурно в деня, в който се записах за студент, не е имало по-горд човек от мен в цяла България. Напук на неразбирането на всички. Останалото, както казват, е история.

В началото на академичната година на книжния пазар излезе втора част от поредицата „География на континентите и океаните ...Африка“, която побързах да си набавя и изчетох на един дъх. Страхотна, както и очаквах.

Когато бях студент първи курс изпратих въпрос за предаването „Минута е много“ по БНТ. Тъкмо бяха модернизирали регламента и приемаха въпроси от зрители. Ако участникът отговори вярно, получава точки; ако не успее – водещият пита публиката. Ако зрител отговори, получава подарък, ако не успее – тогава авторът на въпроса печели 100 лв. Това беше 2004 г. и тогава 100 лв. си беше сериозна сума. Аз живеех в Студентски град и месечният ми наем беше 16 лв., а заедно с консумативите стигаше 35 лв. Стипендията ми за успех беше 50 лв. Не съм гледала този брой на предаването, когато са изтеглили моя въпрос, защото нямах телевизор в общежитието. Един приятел го гледал и ми разказа вечерта. След седмица отидох до бившия завод „Витоша“ в кв. „Хладилника“, където бе офисът на предаването, и ми дадоха печалбата. Помня колко горда от себе си се почувствах. Това беше първият случай в живота ми, когато изкарах пари с географските си знания.

Винаги съм намирала време за малки и по-големи пътешествия и близост с природата.

Към края на годината (ноември 2003 г.) във фоайето пред Аулата на Ректората се откриваше фотоизложба с фотоси от пътешествията на доц. Пенин по света. Отидохме с една колега и беше приказно! Специален гост беше водещият на предаването „Атлас“ по БНТ, също страстен пътешественик и писател, Симеон Идакиев. Участвахме в демонстрация на японска чаена церемония (ча-но-ю), проведена от друг приятел на г-н Пенин, Адриан Илиев. Най-хубавото беше, когато събрах смелост и се приближих до доц. Пенин, за да го помоля за автограф. Беше вълшебна вечер, която завинаги се запечата в ума ми.

Във втори курс слушах лекциите по Природна география на България. Аз още от IV клас нося очила и, за да виждам по-добре, оттогава насетне винаги седях най-отпред в средата. Същото правех и на лекции в университета. Целта беше сред целия шум да чувам добре и да си водя пълни записки, защото в края на годината предстоеше изпит. Стремях се да не изпускам лекция, но както се разбра на изпита, явно бях пропуснала една и дори не си спомнях случая. Следователно не бях набавила материал за учене по темата. Но все още не го знаех.

Настъпи денят на изпита, влязох в кабинета и изтеглих билет с въпрос. Прочетох го и сърцето ми спря: Води: формиране и режим на оттока; модул на оттока; ледови явления по реките. Казах си: „Край. Дотук бях. Такива въпроси изобщо не съм чела, дори ми липсват в лекциите. Ей сега ще се изложа много сериозно“. Усмихнах се глупаво на доц. Пенин и чистосърдечно си признах как съм изпуснала тази лекция и не съм подготвена. Връчих му студентската си книжка за вписване на първата ми студентска двойка. Но той ми каза да не бързам с книжката, а да си помисля. Напрегнах си ума и от „мъглата“ на двете изминали години, откакто съм се готвила за студент, изплуваха дефиницията на модул на оттока, мерната единица и няколко примера от България за максимален и минимален отток. Той ме изслуша внимателно и от време на време ми подаваше по някоя „сламка“, която ме водеше до следващи разсъждения и спомени за формиране и режим на оттока. Накрая дадох няколко примера за ледови явления и той ми каза с усмивка: „Казах ли ти, че знаеш? Никога не бързай да се отказваш. Сега ми дай книжката си“. Получих мн. добър (4,50) и това е една от оценките, които са ми най-свидни. Защото много други преподаватели, още чувайки признанието ми, че не съм подготвена, веднага биха ми писали „слаб“ и биха ме изпратили да се готвя за септември. А той ме караше да мисля, подсказваше ми, докато си спомних неща, които изобщо не подозирах, че са още в ума ми. Той вярваше в мен повече, отколкото аз самата.

На учебна практика в Земенска планина – щастливи студентски дни
Географията е и пътешествие и откривателство – едно от откритията ми – Плитвичките езера.

Следващата академична година започна лекционният курс, който чаках с нетърпение от първия ден – Природна география на континентите. Първата част на този лекционен курс се водеше от доц. Мимоза Контева, втората част - от доц. Румен Пенин, а лекциите му се ползваха с общоуниверситетска известност. Всеки студент по география има приятел от друга специалност, на когото е разказал за тези лекции, и е нормално този приятел да пожелае да ги посети лично. Това вероятно бяха едни от най-посещаваните лекции в целия университет. И имаше защо, повярвайте.

Първият час беше само писане. На него присъстваха 20 - 30 души, вторият час беше по-интересният – той се посещаваше от стотина души, не само от нашия курс. Залата се „пръскаше по шевовете“, имаше и правостоящи. За какво е цялото това нещо ли? Доц. Пенин ни прожектираше диапозитиви от местата по света, където е пътувал. И разказваше увлекателно, а стотина души в пълната зала гледаха, затаили дъх.

През същата година излезе третата част от поредицата – “География на... Южна Америка”. Имах чувството, че всяка следваща книга е по-добра от предишната. Въпреки това първата държеше палмата на първенството за мен.

В края на трети курс с изпита по Природна география на континентите занятията ми при доц. Пенин приключиха, но той си остана моят предпочитан преподавател, учен, географ, пътешественик, автор. В края на годината се проведе това, което чаках от самото начало на следването си – обиколката на България. И със сигурност няма да я забравя НИКОГА. Вълшебно!

Географията е наука, която те кара да летиш, да обикаляш света, да го опознаваш и да му се радваш от сърце.

Ако се върна в началото на следването си, там се откроява още едно име – асистентът по География на населението и селищата – д-р Георги Бърдаров. С него толкова си приличаме, дори сме една зодия, и той много бързо стана мой любим преподавател. А когато разбрах, че той е автор на любимите ми географски приказки от поредицата на Р. Пенин, още повече се издигна в очите ми.

С диплома в ръка, и то по любимата География, един от личните ми успехи и незабравими моменти.

След завършване на бакалавърска степен записах магистратура, водена от уж „прагматични мотиви“.

През лятото на 2009 г. защитих магистърската си теза и се дипломирах като магистър. Официално „излязох от лоното“ на Университета. Но не спрях да се интересувам от развитието на любимата наука. Четях както годишниците на ГГФ, така и „Проблеми на географията“, бях абонат на National Geographic Bulgaria. Веднъж на 2 - 3 месеца се отбивах в централната сграда на Университета в университетската книжарница, за да си допълня библиотеката с нови издания. Помагаше ми и това, че имах приятелка, която продължи като докторант във Факултета, а след като защити остана да преподава. Така приятелските ни срещи също ми помагаха да си „сверявам часовника“.

През януари 2012 г. се сгодих за настоящия си съпруг. Следваше денят на Св. Валентин. Дамите обикновено получават за подарък бижута, чанти, скъпи парфюми или по-големи подаръци. Какво, мислите, получих аз? География на ... Северна Америка от Р. Пенин. Вярвайте ми, че по-доволна не съм била, а по-хубав и по-подходящ подарък не ми е правен.

2014 г. беше моята „географска“ година. Ето защо. В началото на 2014 г. в българското интернет пространство се появи сайтът geograf.bg. Той беше сбъдната мечта не само за създателите си, но и за много хора като мен. От тогава не е минавал ден без да отворя сайта и прочета всяка статия, новина и да реша всеки тест, които се публикуват. Хиляди благодарности на целия екип!

Отбелязала съм със зелена точка върховете, на които съм била.

Два месеца по-късно ми хрумна да започна да списвам блог. Публикациите качвах в хронологичен ред на написването им, като започнах от ученическите си години. Още когато учех в техникума имах свои публикации – в местния ежедневник бяха публикували 4 мои стихотворения в 2 поредни броя. След стиховете качих разкази и повести от студентските ми години. Когато и те привършиха, започнах с пътеписите от моите пътешествия, които съставляват най-голям обем от публикациите.

Краят на същата година ми донесе още две изненади. Това пък бяха мои мечти, които се сбъднаха и ми донесоха голяма радост. Първата беше възобновяване на съществуването на Българското географско дружество – най-старата съсловна организация на географи в страната, с основател и пръв председател Анастас Иширков – име-легенда за всеки български географ. БГД набираше членска маса и първото общо събрание на „новото“ дружество се състоя на 08.11.2014 г. Още септември се бях записала като редовен член и отидох на това събрание, където се срещнах с много хора – приятели и преподаватели. Г-н Пенин също беше там и си поговорихме. В годините след завършването ми той бе станал професор. Д-р Бърдаров пък бе станал доцент.

Проф. Пенин ми предложи да изпратя материал за сайта, за което не се бях осмелявала дори да мечтая. Направих го, като смятах, че никой няма да го хареса и няма да го публикуват. Но след няколко дни бях изненадана с имейл, който съдържаше линк към фотописа. И вече събираше лайкове и коментари. Така още една мечта ми се изпълни – публикуван пътепис. Наистина беше силна година.

Но следващата, 2015 г., беше кошмар. Не в географски план, а в личен и семеен. Детето ми се разболя сериозно и целият ми свят се срина върху мен. Започна ходене по лекари и лежане в болници – през два месеца ни приемаха в някоя болница. Цялата година ми беше като в мъгла; не знам как не си изгубих ума от тревоги. Съответно нищо съществено „географско“ не ми се случи.

С дъщеря ми “подреждаме” правилно Европа.

През 2016 г. екипът на Географ.БГ и създадената редакционна колегия издаде пилотния брой на е-списание „Географ“. Имах честта да бъда автор на една от статиите в него. Първата ми статия в научно-популярно списание – още една сбъдната мечта! През същата година излезе на книжния пазар последната (до момента) книга от поредицата на проф. Пенин – География на... Азия“.

Пътувах доста от 2010 г. насам. До раждането на детето ми повече в чужбина, а след това – в България, като започнах редовно да ходя и на планински преходи. Това освен страхотните спомени и хиляди снимки, ми осигуряваше материал за блога. През годините още няколко мои фотописа бяха публикувани на сайта ГеографБГ. Моя статия, редактирана и допълнена от проф. Пенин, бе публикувана в бр. 5 на е-списанието. Намерих смелост и подадох интересна като идея и приключение статия и за брой 6.

Всяка среща с глобус или карта ме води към географските ми мечти, които осъществявам и ще го правя винаги.

Мога да разказвам още много за интересите си – история, алпинизъм, Антарктида, огромната ми колекция от пощенски картички (някога мечтаех да направя изложба с тях)... Защо География ли? Аз бих попитала „А какво друго?“. Та това е:

  • най-древната наука,
  • най-интересната наука,
  • най-динамичната наука,
  • науката, която по един или друг начин ме свърза с толкова прекрасни хора – учители, учени, пътешественици, писатели, изследователи...
  • науката, която ме направи част от общност,
  • науката, в която се влюбих още като хлапе и знам, че тази любов ще гори в сърцето ми, докато съм жива.

Вероятно звучи високопарно и самонадеяно, но така го чувствам. А когато човек знае нещо в сърцето си, то няма как да не е истинско. Затова казвам, че тази моя любов ме беляза завинаги. И не бих се отметнала от думите си за нищо на света.

Използвам възможността да благодаря на много прекрасни хора и професионалисти, които са ме обогатили духовно при общуването ми с тях. Предварително се извинявам, че вероятно ще изпусна някой, който не го заслужава. В хронологичен порядък:

  • г-жа Росица Христова, учител по География и икономика, Монтана;
  • г-жа Цецка Александрова, учител по География и икономика, Монтана;
  • г-жа Ваня Боева, учител по География и икономика, Монтана;
  • проф. Румен Пенин, ГГФ, СУ;
  • доц. Георги Бърдаров, ГГФ, СУ;
  • проф. Веселин Бояджиев, ГГФ, СУ;
  • д-р Нели Веселинова, ГГФ, СУ;
  • д-р Димитър Желев, ГГФ, СУ и др.

Благодаря и на родителите си. Те никога не разбраха напълно избора ми, но го уважиха. Не ме спряха в стремежа ми към любимата наука, винаги вярваха в мен и се гордееха с успехите ми.

За завършек бих искала да споделя с вас едно прочетено и обикнато от мен географско стихотворение:

География

Географийо, ти бе наставница на моите мечти.

Четях синята книга на морета и реки

в невъзможните ми навигации.

Изучавах въздигането на изгубените планини

със скалистите им гнезда,

изследвах непознати гори,

където растяха тайно растения без имена.

Акостирах на острова на цветята,

нов Одисей, загинал от шипове

в търсене на любовта, която не умира,

цъфтяща чаша, сияеща сред тъмнината

с напитка от прецедено време.

Географийо, ти ми даде твоите заливи,

дремещи сред прибоя,

и карти на облаци за небесни пътешествия.

Ти ме научи да виждам, че хоризонтът

е сандък, изливащ съкровища.

Но летящите риби

са потопили във водите изгубения алфавит

на света, погребан и ням.

Наставница на мечтите, Географийо,

дай ми сега най-висшия от всички дарове,

заведи ме до неоткрит континент,

където любовта цъфти

като растение без име.

Автор: Хорхе Карера Андраде, превод Георги Ангелов, 2010

Автори на текста и снимки: Марина Стоева

Публикувано от boyan.petrov

Сподели

Снимка на деня

Река Тиу в гр. Анси, Югоизточна Франция

ггф