Черна гора… Където Господ е изсипвал с чували красота
Непланираните неща за мен винаги са най-емоционални и незабравими. Така се случи и с това пътуване… Тази така грабваща и очарователна среща с Черна гора и до днес ме кара да се усмихвам и да мечтая отново да си срещнем пътищата някой ден…
Беше слънчев летен вторник на 2013 г. Цъках на компютъра в офиса, без план дали ще почиваме скоро и къде. Обичам да „пътувам“ дори когато съм на работа и често разглеждам снимки и чета разкази и пътеписи за различни местенца. Написах аз „плажове“ в нета на изображения и първото, което излезе – страшно примамлив лазурен плаж… Къде ли? Еми в Черна гора. Казах си, защо пък не? Бях чувала само колко е красиво, като за повечето места по света, без да подозирам, че всъщност не е просто красиво, а божествено. Със съпруга ми сме любители както на морето, така и на планината. Прочетох, че в Черна гора има от всичко. Решението вече беше взето.
Още вечерта направихме резервациите и в петък след работа потеглихме – аз, мъжът ми и натоварената с колосално количество багаж семейна фиестичка.
И потеглихме…
Пътят не е много като километри, но е доста времеемък, изморителен и и в по-голямата си част планински.
Изтощени и изпозаспали след дългото нощно пътуване, малко след влизането ни в Черна гора рано сутринта, бяхме рязко събудени и възнаградени от уникална гледка – каньонът на река Тара. Един от най-дълбоките и най-дългите каньони в Европа. Със своите 1300 m се нарежда на заслужено второ място в света след Гранд каньона (поне така прочетохме при самия каньон).
Какво събуждане само!
Не мога да спра да щракам – синьозелена повърхност до където поглед стига, водопадчета, бързеи, зелени гори, сгушени полянки… Природата изглежда дива и недокосната.
Следваща точка от програмата ни беше посещението на Црно езеро, намиращо се в Национален парк “Дурмитор”, чийто два първенеца ще качим в следващите дни. Езерото, въпреки „черното“ си име, е толкова красиво, спокойно и величествено, че на човек му се иска да остане безкрайно на пейката, взиращ се в кристалните води, които отразяват непристъпни скалисти върхове.
Отседнахме в малко селце в планината в къща с мили и гостоприемни стопани и собствена ферма, та за домашните приготвените вкусотии от дясната снимка няма да споменавам. Лягаме рано, защото ни чакат два дни на тежки изкачвания.
Невероятните нагънати пластове на Дурмитор – Шарени пасови, най-типичният релеф за тази планина. Представете си само, че това някога са били хоризонтални пластове… Внушителна тема за размисъл.
Качването на черногорския първенец Боботов Кук (2 523 m) се оказа бая тежко и каменисто. А аз си мислех, че съм подготвена след като съм се справила с нашите основни първенци… Отвесни скали, тесни „пътечки“, а финалът си беше почти катерене. Имаше моменти на колебаене, които бързо бяха туширани с думите „до тук си стигнала, сега ли ще се откажеш?“ :)
Но пък като стъпиш на върха, панорамната гледка рязко ти връща всички сили за живот. Отвсякъде се извисяват върхове, но ти си над всички тях, ухае на свежест и планина… Лунен пейзаж.
За следващия ден си оставихме връх Прутас (2393 m), който се води за най-красивия в планината и изключително интересен заради структурата на самия връх.
Уж по-лек за качване – уви, едва го качихме, имаше участъци, на които недоумявах, че може да мине човек. И жегата си каза думата. Гледката от него отново е неповторима - Шкръчки езера, каньона Сушича и най-добрата гледка към масива на Боботов Кук, който казват, че често е срамежлив и се крие в мъгла, но пък за нас се беше показал в целия си скален блясък.
Изобщо планината е пълна с изненади и природни чудеса. Не случайно Дурмитор е гордостта на Черна гора. Липсата на туристи за нас беше най-големият подарък. Бяхме почти само в тази шир.
След няколко дни в сърцето на планината, вече се запътваме към морето. Нямаме търпение да се буфнем в някое заливче, срамно прикрито в някоя горичка.
По път се отбиваме до Острожкия манастир. Пътят до негое вкопан в планинския склон, пълзи зигзагообразно и постепенно нагоре, почти еднолентов. На места асфалтът напълно изчезва и след безброй обратни завои, в които се молиш да не срещнеш кола, защото разминаването е трудно, ни посреща манастирската порта. Издълбан в страната на вертикална скала, Острожкият манастир е духовен център на Черна гора и един от най-посещаваните християнски места на Балканите.
Комерсиално място се оказа.
Първата ни среща с Которския залив бе по залез. Криволичещ панорамен път, от който се откриват зашеметяващи природни хубости и целия залив. Серпентините се спускат по почти отвесни склонове, вие ти се свят – завой, хубост, завой, хубост..:)
Диви и кристални заливи, безкрайно синя лазурна вода, пещери, уникални плажове, сгушени в гористи местности. Няколко дни не стигат…
Всички градчета в залива са неописуемо живописни - амфитеатрално разположени по стръмните склонове къщички, с тунелчета и покрити мостчета над улиците, с тесни глухи стълби, които не знаеш къде ще те изведат…
Всичко в близост до спокойната нощна вода. А в нея се отразяват само светлинките на отсрещните градчета в залива и лунната пътека.
Будва е едно безкрайно очарователно място - светло синьо море, дълги плажове, пристанище и уникален стар град.
Разхождаш се по живописни улички и алеи между малки площади с ценни паметници на културата от различни епохи. Каменни постройки във венециански стил, кафенета и ресторантчета са по две-три масички. А уличките са толкова тесни, че като разпериш ръце и подпираш двете стени. Разхождаш се и се наслаждаваш на безвремието и спокойствието на местните хора.
Крайбрежието буквално гъмжи от омагьосващи кътчета, острови с диви заливи, обгърнати от небесносините води на адриатическо море, въздухът е кристален с ароматни нотки на смола и лавандула. И любов.
Котор. Каквото и да кажа за него, ще е малко, миниатюрно, недостатъчно…
Старата част на града се прекосява за двайсетина минути, но красотата се крие на всеки ъгъл и трябват часове, за да я възприемеш. Шарени гащи висят по прашасали простори, боси деца търчат по закътаните улички, котарани и котараци се извисяват по первазите на стари прозорчета, аромат на морски дарове се разнася навсякъде – атмосферата не може да бъде описана. Трябва да бъде изживяна.
Залезът, наблюдаван от крепостната стена на града, е едно от най-романтичните преживявания.
В Черна гора се влюбих от пръв поглед. Най-очарователната среща на планината с морето - най-дивите и кристални заливи, изключително страховити и красиви планини, най-романтичните залези и тесни старинни улички.
За финал на пътуването ви черпя едно местно Никшичко пиво, което не е никак лошо!
Снимки и текст: Соня Мурджева
---
Този фотопис участва в конкурса "Човекът е човек, когато е на път". Ако ви допада, можете да подкрепите автора, като натиснете синия бутон "Харесва ми" / "Like", който се намира в горната дясна част на статията.
Снимка на деня
Абониране за новини
Copyright © 2022 - Geograf.bg
5 Коментара - Черна гора… Където Господ е изсипвал с чували красота
Един географ (непроверено) February 08, 2017
ОтговориФен (непроверено) February 08, 2017
ОтговориВаско (непроверено) February 08, 2017
ОтговориВенета (непроверено) February 08, 2017
ОтговориКрум Божиков (непроверено) February 08, 2017
Отговори