Българският Стоунхендж, Шейтан дере и други чудеса в „непознатите“ Родопи

Подобно заглавие вероятно ще прозвучи високопарно за едни или екзотично за други. Но е истина – и ние си имаме „Стоунхендж“ – е, вярно, с далеч по-скромни размери от оригинала, но пък си е наш и не се налага да пропътува човек хиляди километри, за да го разгледа. А за ролята на Шейтана, малко по-нататък...

Нашият маршрут към „непознатите Родопи“ тръгва от София, минава през Пловдив, Харманли, Хасково и първата действителна спирка по него е в землището на с. Долни Главанак. Това е кромлех – древно мегалитно съоръжение, датирано от Ранножелязната епоха (VIII – VII в. пр.н.е.). Състои се от 15 изправени камъка (менхири), издялани от риодацит, с височина 1,50 – 1,70 m, които образуват неправилна окръжност с диаметър около 10 m. Разкрито е при разкопки през 1998 г. В близост до основното съоръжение са открити два по-малки каменни кръга, съответно с диаметри 5 m и 3 m. Те са изградени от значително по-малки камъни, които се издигат на 20 – 30 cm над земята. Съществуват няколко хипотези за предназначението на този обект. На най-широка популярност се „радва“ тази за ролята на комплекса като слънчев календар. Наоколо са открити два детски гроба и множество артефакти, които пък навеждат на мисълта за култово място, където са изпълнявани различни ритуали.

Колкото и кадъра да заснех, все не можех да обхвана целия кромлех. Един сектор от него.

Следващата цел за деня е Природозащитен център „Източни Родопи“ в Маджарово. Това е Природозащитен център „Източни Родопи“,й е създаден от Българското дружество за защита на птиците през 1996 г. с финансова подкрепа от Швейцария и е първи по рода си у нас. Информационни табла, снимки и графити представят биоразнообразието в района, като специален акцент е поставен върху лешоядите – световно застрашени видове. У нас в миналото са се срещали 4 вида – брадат (Gypaetus barbatus), египетски (Neophron percnopterus), белоглав (Gyps fulvus) и черен (Aegypius monachus) – картал. Първият вече е изчезнал вид в България и голяма част от Европа. Вторият и третият гнездят в скалите край Маджарово, а последният ни гостува от Гърция.

Посещението в центъра включва беседа в експозиционната зала, наблюдение с далекоглед/бинокъл на скалите около центъра, разположен в самото начало на Маджарово, който се слави като втория най-малък град в страната, след Мелник.

Обясниха ни как четирите вида едри птици не се явяват конкуренти за храна помежду си, а взаимно се допълват и помагат. Например, ако има някъде умряла крава, първи я намира египетският лешояд и изяжда очите и езика. Но той е най-дребният вид и не е в състояние да се справи с тялото. Отдръпва се и чака реда си. След него идва картала/черния. Той, с мощния си клюн, разкъсва кожата и „отваря“ път за белоглавия, който идва след картала, пъхва глава в трупа и изяжда вътрешностите и меките тъкани. След него египетският си „дояжда“ с месо. От кравата вече са останали купчина кости. Идва брадатият лешояд и очиства костите. Това е възможно, защото в стомаха му ph=0, т.е. изключително кисела среда, която разяжда всичко на 100%. За броени часове от 150 – 160 kg труп не е останало нищо. Ето как всеки вид се е специализирал и как заедно „почистват“ природната среда.

Извадихме страхотен късмет – видяхме 3 реещи се лешояда и цялата група истински се зарадва на полета на величествените птици. Дано пребъдат!

Скалите, осигурили убежище на родопските лешояди

Докато голяма част от групата ни обядваше в механа „Картала“ аз се разходих наоколо и попаднах на мемориален комплекс „Маджарово“. Надписът на паметника обяснява най-красноречиво станалото тук преди малко повече от век:

На това място на 4.Х.1913г бяха зверски избити от турския башибозук над 1800 българи, прогонени от родните им места в Беломорска Тракия. Малката река се задръства от трупове и дни наред тече кървава. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов със своите чети самоотвержено защитават бягащото население и спасяват от явна гибел над 20 хиляди бежанци. Поклон пред паметта на загиналите!“

На лобното място на жертвите е издигнат комплексът, който включва пантеон костница, параклис „Св. Петка Българска“ и паметник символ „Тракия без граници“. Тук ежегодно потомци на убитите скланят глава в тяхна памет. В знак на признателност към делото на войводата Димитър Маджаров с. Ятаджик е преименувано на Маджарово през 1959 г., а от 1974 г. Маджарово е обявено за град. Този пореден кървав епизод от родната ни история е описан в книгата на Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“.

Костницата „Тракийски пантеон“

Следващ обект от програмата ни за деня е най-фотогеничният меандър на р. Арда между гр. Маджарово и с. Бориславци. Освен това е най-лесно достъпният – може да се види от шосето на 3 km североизточно от града.

Меандърът при Маджарово

От тук потеглихме към Хасково, където бе нощувката ни. Настанихме се в хотела и хукнахме към градския център с неговия актуален символ и гордост за жителите на града.

Статуята „Богородица с Младенеца“ е открита на 8 септември 2003 г. На този ден православните християни честват Рождество на Пресвета Богородица. Монументът е признат за най-голямата в света статуя на Богородица с Младенеца, висока 14 m, върху основа от 17 m и вписан в Книгата на рекордите „Гинес“, в потвърждение на което е монтиран сертификат върху постамента. В постамента е уреден малък параклис, а вдясно от статуята е издигната камбанария, от която се открива вълшебна 360о панорама.

Изглед от камбанарията

На следващия ден се насочихме към с. Пчелари и скалните комплекси в околностите му.

Около селото са открити множество скални гробници, датиращи от ранножелязната епоха (II – I хил. пр. Хр.). Предполага се, че имат тракийски произход. Такива има в местностите Хамбар кая, Ак кая, Кара ин и др.

Най-впечетляваща е гробницата в местността Кара ин – 2,5 km югоизточно от селото. Тя е изсечена в отвесна скала и има трапецовидна форма. Входът ѝ е ориентиран на югоизток и има същата форма. Непосредствено над него природните условия са оформили интересен скален навес, който придава на обекта вид на творба на Гауди, с характерните за него вълнообразни линии.

Като авангардните творби на Гауди – без прави ъгли, землище с. Пчелари

Недалеч от тук е следващият ни обект – Кован кая. Намира се в едноименната местност в землището на с. Долно Черковище, в непосредствена близост до шосето, свързващо Хасково с Крумовград.

Комплексът включва над 100 броя изсечени в скалата трапецовидни ниши. Скалните ниши са ориентирани основно на юг и югоизток. Освен вертикално разположени, в скалния комплекс има и единични хоризонтални правоъгълни ниши.

Няма единна хипотеза за предназначението на нишите – някои изследователи застават зад тезата, че това са погребални съоръжения. Всяка ниша съдържала урна с праха на беден тракиец – за разлика от аристократите, които си издигали гробници (както в Долината на тракийските владетели) или били погребвани в големи некрополи (подобно на Перперикон). Според други тези обекти са резултат от ритуали по инициация – младежът трябвало да докаже, че вече е мъж (може да ходи на лов, война и да се ожени) като издълбае такава ниша, висейки от върха на скалата. Най-авангардната теза е, че нишите са „врата“ между световете – на боговете, хората и подземния свят.

Вероятно никога няма да разберем за какво са служили тези ниши, но това не пречи да им се любуваме

Сега да се върнем към дявола, както обещах. В началото на с. Студен кладенец една указателна табела сочи към Абразивни кладенци.

Става въпрос за природен феномен – скални образувания. Местните му дали името Шейтан дере – в свободен превод „дяволски каньон/река“. Намира се точно под стената на яз. „Студен кладенец“. Абразивните кладенци имат сферична или елипсовидна форма, а размерите им варират от няколко сантиметра до десетки метри, а на дълбочина по-големите достигат до повече от 20 m. Образувани са в резултат на ерозия – през вековете речните води отнесли по-меките и ронливи части на скалите по речното легло и се оформили неравности/вдлъбнатини. В последствие твърдите частици, носени от водата, попадайки в тези вдлъбнатини, ги остъргвали, преудълбавали и шлифовали, като накрая остават най-твърдите и устойчиви скали. Сега те стърчат над речното течение и наподобяват лунен пейзаж. Простират се на около 1 km зад язовирната стена. И са абсолютно омагьосващи! Поне за човек като мен, който се възхищава най-много на необичайни геоморфоложки феномени. Останах сред тях около 40 мин. като подскачах по ръбовете им нагоре и надолу по каньона, въпреки 38-градусовата жега. Местните, разбира се, имат легенди за мястото, свързани с народното му име.

Прочетеното за тези релефни форми не може да ви подготви за „срещата“ с тях

Разказват, че някога българин откраднал агне от кошарите на кърагаларина. Погват го да го гонят, а той се засилва и прескача скалите заедно с агнето на раменете си. Тогава турчинът казал: Ей, този е голям шейтан", т.е. дявол и добавил „халал да му е“, т.е. от сърце му го давам. И тогава кръстили дерето Шейтан.

Според друго народно вярване, който падне в кладенците, наричани от хората шарапани не излиза никога – ни жив, ни мъртъв. Шейтанът/дяволът го прибрал в своите владения.

След вълнуващата разходка през извънземния ландшафт се насочих към язовирната стена.

Язовир „Студен кладенец“ е разположен по средното течение на р. Арда, между общините Кърджали и Крумовград.

С неговите 27,8 km2 площ статистиката му отрежда 3-то място в България след „Мандра“ и „Искър“.

Проектирането на язовира е извършено през 1954 г., а на следващата година започва и самият строеж, съпътстван от множество затруднения, породени от приижданията на реката. В експлоатация хидровъзелът е пуснат през 1958 г.

Водосборната му област е 3707,5 km2 със среден годишен отток 1600 млн. m3. Бетонната язовирна стена е висока 67,5 m в най-високата си част, а дължината ѝ е 338 m. В основата си стената е широка 61 m, а в короната – 8 m. Язовирната чаша е с обем 387,772 млн. m3 и се простира общо на 29 km нагоре по течението.

Язовирната стена, разделяща две „реалности“

Главното предназначение на хидровъзела е регулиране на големия и силно вариращ сезонен отток на р. Арда, както и напояване и производство на електроенергия чрез ВЕЦ.

На десния скат на язовира, на около 800 m от стената е построена ВЕЦ „Студен кладенец“, която разполага с инсталирана мощност от 60 MW и произвежда годишно 153,1 млн. KWh електроенергия.

Освен за това яз. „Студен кладенец“ се използва за рибовъдство и водни спортове (гребане, водно колело).

През последните години в язовира спират за почивка редките розови пеликани (Pelecanus onocrotalus) по време на есенния си прелет на юг.

Контрастът в гледките отляво и отдясно на язовирната стена бе зашеметяващ. Отляво – огромно водно пространство, с наситен син цвят; по бреговете буйна растителност в по-светли и по-тъмни нюанси на зеленото. Отдясно – почти пустинен пейзаж; голи склонове в кафяво и ръждиво червено; дъното в сиво. Остатъците от реката формираха локви на места, в индигово синьо и мръсно зелено. Поразителна, нереална картина.

Северозападно от стената
Югоизточно от стената

Тук завърши нашата обиколка на „непознатите“ Родопи. През Хасково и Пловдив се прибрахме в София, вече по тъмно. За 2 дни изминахме 723 km през места, забравени от Бога и от хората, както се виждаше по състоянието на обектите и подстъпите към тях. Но това са само цифри, а същественото е онова, което се крие зад тях. Наслаждавахме се на неподправена природна красота и целенасочени човешки усилия за запазване на природното богатство.

На път към нишите при с. Пчелари минахме през картофена и след нея слънчогледова нива, които, заедно с избуялите храсталаци в единия им край, бяха погълнали пътеката, правена някога. Лутахме се половин час под прежурящото слънце, докато я открием. Целите се надрахме в храстите нагоре по стръмната пътека. Дори местни жители, които питахме в селото за обекта, не бяха го чували и вдигаха рамене в недоумение. Това е в пълно противоречие с идеята на древните майстори на тези ниши...

На другия „полюс“ на тази ситуация беше мемориалът на избитите тракийци в Маджарово – хора идват ежегодно да отдадат почит на жертвите. Пазят паметта им и я предават през поколенията. И тъй трябва да бъде! Да пазим това, което имаме и да помним станалото някога. Защото нация, която забравя миналото си, не може да очаква светло бъдеще. И още, както са казали мъдрите индианци: „ние не получаваме Земята в наследство от дедите си, а я взимаме на заем от децата си“.

Текст и снимки: Марина Стоева

Публикувано от Spasimir

Сподели

Снимка на деня

Изглед към градчето Форио на о-в Иския, Тиренско море

ггф