Белинташ: Тайнството между боговете и хората
Тракийското светилище Белинташ е магическо и необяснимо място - извън логиката на обозримото и същевременно - физически огромно и внушително. Това възбуждаше любопитството ми и желанието да го видя от години. В тайствената прегръдка на Родопа планина, оброчната скала посреща само тези, които са се освободили от предрасъдъците на логиката, които са отворили умовете си за необяснимото. А за мен това предизвикателство беше най-голямата мотивация.
Ниши, издълбани в самия край на скалата Белинташ, непосредствено над пропастта с уникална гледка към диплите на Родопите.
Тръгнахме с изгрева на слънцето от София. Маршрутът е доста лесен за запомняне - само по магистрала "Тракия" до Пловдив. После продължихме до Асеновград. В центъра на Асеновград (градът, чиято инфраструктура е побъркващо изградена само от кръгови) питахме за упътване към село Червен. В селото приключи лесния участък от нашето пътуване и започна красивото ни родопско изживяване. Ако разполагате с повече време, каквото ние нямахме, задължително поспрете за час в трите села, през които ще преминете на път за Белинташ. Те са красиви, планински и за всеобща изненада - поддържани и богати. С красиви къщи, зидани само от камък и баби, които пасат кокошките си по поляните. При с. Червен отбихме вдясно и тесният планински път ни поведе към Доброслав и Орешец. Виехме се през гъстите гори на Родопите, оцветени в злато от най-прекрасната есен. В последната част от прехода си до Белинташ, преминавайки през селата, шофирайте изключително внимателно. Въпреки що-годе добре поддържания асфалт, пътят е доста тесен и често недостатъчен да се разминат две коли. От едната страна ви очакват пропасти и урви, а от другата - скали и отвеси. Пък и концентрацията лесно се губи при спиращите дъха гледки на надиплената Родопа, завила се в есенната си премяна.
Високо над с. Орешец пътят се разклонява на две - вдясно води към с. Мостово, а вляво към махала Врата, накъдето сме се запътили. Тя носи името си от голямата врата, която в разцвета на римската империя легионите са отваряла и затваряла, пропускайки и спирайки пътниците, желаещи да преминат през близкия планински проход. Малко преди последните къщи ще ви посрещне още един разклон. Както и при всички предишни - вашият път е на ляво. Няма опасност обаче да се изгубите, защото навсякъде по пътя, при разклоненията има табели за Белинташ.
Видите ли тази малка каменна постройка, може да си намерите удобно място за паркиране и да започнете пешеходната си приказка.
Когато пътят стана прилично раздробен и започна да ни отчайва, стигнахме до поредния разклон с табелка "Белинташ", сочеща този път надясно. Оставихме колата там. Съветвам ви и вие да го направите, за да се насладите на прекрасните горски пътеки. В маршрута, който си бяхме избрали основното тракийско светилище беше втора спирка. Затова след като оставихме колата при малка каменна постройка накичена с табели, поехме по лявата пътека. Тя ни изведе до спомагателното светилище Инкая, част от двата концентрични кръга от светилища около Белинташ. Разходката от разклона до Инкая е 30 минути много бавен ход. Пътеката е изключително приятна, а денивелацията не се усеща. Маркировката към Инкая е черно-бяла.
Ето и пътеката, която води до Инкая. По нея може и да шофирате..., но няма смисъл :)
Инкая е невероятна скала, която с помощта на човешката намеса преди повече от 2-3 хиляди години е приела формата на главата на бог Сабазий, главният бог на траките, с типичен тракийски шлем (или поне така ни разказаха по-учените глави). За разлика от Белинташ - светилището Инкая е трудно достъпно и почти невъзможно да се покатериш до върха му. Може само да му се любуваш от далеко.
На дясната снимка, с малко фантазия, може да различите очите, острите вежди, носа и устата на бог Сабазий. На лявата снимка - така изглежда Инкая отдолу
Ако продължите по пътеката с черно-бяла маркировка, тя би трябвало да ви изведе не след дълго и до Сини връх. Но ние обърнахме ход и се върнахме до разклона, на който бяхме паркирали, само за да продължим по дясната пътека. Към крайната цел на похода ни - Белинташ.
Пътеката към Сини връх, освен че е маркирана в черо и бяло, е снабдена и с табели.
За щастие на всички българи - табелите има в изобилие, но само на нашия език. Да му мислят чужденците!
Тази табела ще ви посрещне, малко след като от паркинга тръгнете надясно към Белинташ.
От разклона до самата свещена скала разходката е малко по-дълга. Теренът е почти равен и много лесен. Маркировката е бяло и червено. В началото на пътя ни посрещнаха два заслона с чешми и зидани барбекюта. Идеално място за обяд.
Прекрасен заслон в самото начало на пътеката от паркинга към Белинташ.
Почти преполовили пътеката, в подножието на изкачването по самата скала ни посрещна чисто нов църква, с ограден двор. Трябва да минете през двора, покрай нея и да излезетe от другата й страна, където започва тясна горска пътека с лек наклон.
Така изглежда новата църква, след като я подминете и погледнете от високо.
Тя ще ви отведе през младите си борове до причудливо старо дърво. Видите ли дървото бъдете на щрек, за да не изпуснете една истинска ценност, която голяма част от туристите не знаят.
Ето го и причудливото старо дърво. Няма как да го пропуснете сред всички борове.
Доста туристи оставят монети в хралупите на това дърво.
Непосредствено след като минете покрай дървото пътеката се разклонява на две. Тръгнахме по десния й ръкав. 20 м по-късно, отляво на пътеката, скрити между младите дървета са останките на стара римска крепост - доказателство за ценността на светилището, което е било охранявано околовръст от високите зидове на твърдината.
Скритите останки от римската крепост около Белинташ
Каквото и да сте чели и колкото и снимки да сте гледали на Белинташ, гарантирам че няма да сте подготвени за това, което ще видите.
За щастие непосредствено преди да се качите върху скалата Белинташ, ще видите информационната табела и ще може да се запознаете с обекта в подробности.
Скалата е наистина могъща и странно изсечена от прадедите ни с подобия на глави - я на бог Сабазий, я на някое животно, което да охранява светилището.
Белинташ в цялата си есенна прелест.
Почти нищо от историята на Белинташ не е сигурно, всичко са само теории и легенди. Всеки си обяснява това чудно място сам за себе си и си избира в какво да вярва. Ако имате повече фантазия, ще видите в самото начало на Белинташ, от източната му страна изсечена глава, същата като на Инкая.
Главата на бог Сабазий, издялана на източния склон н скалата.
Обяснението е, че древните тракийски жреци са изсекли своя бог от изток, откъдето посреща слънцето, защото е бог на сътворението, доброто и природата. От западната страна пък са изсечени още няколко глави, които лично на мен ми приличаха на мечки.
Мечките, които охраняват западния склон.
Според част от археолозите Белинташ е централно тракийско светилище на бог Дионисий (или както бесите го наричат Сабазий), второто по важност в света след храма на Аполон в Делфи. Въпреки че проф. Овчаров твърди, че този Дионисиев храм е на Перперикон. Белинташ е в центъра на два концентрични кръга от спомагателни светилища, разположени по рида Добростан. В превод името му означава "умен камък" или "камък на познанието". Повърхността му е осеяна с различни по размер ниши, които според вярванията са издълбани от хората, като проводник на душите душите на покойниците към космоса. Затова и по западния склон на Белинташ са преброени близо 2000 такива ниши.
Част от нишите, които древните ни праотци са дълбаели по западния склон на скалата за да помогнат на душите си да преминат към Космоса.
Върху самата скала има големи щерни, които най-вероятно са служели за жертвоприношения. Те са четири на брой - за виното, за водата, за млякото и за кръвта на жертвеното животно. Истински феномен е, че дори в най-голямата суша в днешни дни, тези щерни са пълни с вода. По тях тракийските жреците са гадаели. На Белинташ са идвали най-великите пълководци, за да чуят съдбата си - Филип Македонски, Александър Македонски, Гай Октавиан Август и синът му - най-великия император на Римската империя Октавиян Август. Дори има легенда че Александър Велики е оставил златна колесница, зазидана в някоя от пещерите, която да го посрещне при завръщането му от победоносния поход за завоюване на Азия.
Големите щерни винаги са пълни с вода.
Друга легенда разказва, че именно на Белинташ е акостирал Ноевият ковчег. Тази легенда се подхранва след като преди години жител на близко село намира на скалата халка, за която се вярва, че е бил вързан Ноевият ковчег. По скалата могат да бъдат видяни следи, които са оставени от халки и въжета.
Съвсем отделно се проучва Белинташ като уникална обсерватория. И до ден днешен учените чертаят звездни карти по издълбаните в скалата ниши. Вече са открити че част от тези ниши образуват Голямата и Малката мечка и съзвездията Орион и Лъв. По време на равноденствие слънцето изгрява точно над Сини връх и залязва точно над Караджов камък. В определн ден от годината Слънцето и Луната се отразяват в двете най-големи щерни. Вярва се че именно това място траките са използвали за да се свързват с космоса и да се зареждат с необикновена енергия. Твърди се, че компасите на Белинташ полудяват от твърде силното енергийно поле. Но ние забравихме да си вземем компас и да проверим тази теория. Все пак се отдадохме на почивка и опит за презареждане с космическа енергия. Дори да звучи налудничево - усещането да се излегнеш там е някак си странно. Чувстваш тялото си слабо, отпуснато и леко и същевременно - пълнещо се с отмора.
Археолозите не се отказват и от 2010 г. насам търсят научни доказателство за значението и приложението на Белинташ.
За светилището говори и самата баба Ванга. „Белинташ ще разкрие своите тайни, когато там загинат 8 души", е казала пророчицата от Рупите. Много екстрасенси от цял свят ходят там за да се заредят с космическа енергия, а уфолозите вярват че Белинташ е площадка за НЛО.
Каквото и да е Белинташ, разбрах едно нещо със сигурност - това е място, което всеки българин трябва да посети поне веднъж в живота си. Дали скалата или самата планина носи усещане не прераждане, след като го посетиш. А днес за всеки е особено важно да намира тези места като свой и да се отделя от ежедневието, преминавайки в спокойствието на майката природа.
Снимки и текст,
Иваничка Тодорова
---
Този фотопис участва в конкурса "Човекът е човек, когато е на път". Ако ви допада, можете да подкрепите автора, като натиснете синия бутон "Харесва ми" / "Like", който се намира в горната дясна част на статията.
Снимка на деня
Абониране за новини
Copyright © 2022 - Geograf.bg