16 дни по гръбнака на Балкана или осъществяването на мечтата Ком-Емине (Част II)

<< Към част I на разказа
Към част III на разказа >>
 
 
Ден 5
х. „Кашана” - х. „Ехо”
Бърз взлом и ден на болка, вятър и сълзи
 
Тази сутрин се забавихме много и впоследствие си платихме скъпо за това. Сутринта станахме традиционно в пет, облякохме се и, докато Ванчо и Исмиралда се облепяха, отидохме с Милото до хижата, за да вземем моите щеки и закуската (разбирай храната, останала от снощи). Хубаво, обаче голямата хижа беше заключена. Почукахме на вратата известно време и после се върнахме, за да кажем на Исмиралда да звънне на хижаря. Тя започна да звъни, но той не вдигаше. 5 минути по-късно аз започнах да търся начини за проникване и след като изследвах прозорците на хижата, видях, че единият е отворен и има само комарник, който е на панти. Под прозореца имаше доста коприва, но минах и след като си подложих намерената наблизо дървена скара, стигнах до комарника и го отворих. Оттам нататък беше детска игра да се кача и да вляза през прозореца. Събрах всичката храна, взех си щеките и се измъкнах по обратния път, като чинно затворих комарника след себе си. Хапнахме пред нашата къщичка и едва в 7 тръгнахме на път.
 
 
От хижа „Кашана” се тръгва с едно много стръмно и дълго изкачване до билото. До един момент вървяхме по пътека, но след това тя се загуби и ние тръгнахме право нагоре. Така се качихме на билото точно преди връх Курдуна. Понеже бяхме чели, че днес се минава през връх Вежен Ванчо реши, че това е Вежен и поиска да го качи. Бърза справка с GPS-а показа, че не е и има подсичаща пътека, но той все пак реши да го качи. Така се разделихме, като той тръгна да катери, а ние с Милото и Исмиралда тръгнахме отстрани. Тук обаче допуснахме втора грешка (след дългото оправяне сутринта), която също ни струваше скъпо. GPS-ът показваше, че пътеката е на 40 метра надолу по склона, но ние решихме да не слизаме чак до там, за да не губим височина, а да ходим по нещо което приличаше на пътека на нашата височина. Да, обаче това не беше точно пътека и ходенето по нея беше изключително мъчително и трудно.
 
В един момент Ванчо се показа отгоре на хребета и беше минал разстояние, колкото и нас като вече беше изкачил върха. Малко по-късно ние отново тръгнахме право нагоре и се качихме на билото. Там ни посрещна изключително силен северен вятър и само щеките ни помагаха да държим правата посока. Иначе просто те издухва. От Ванчо обаче нямаше и следа. Минахме 1-2 малки купчини от камъни (то дори не бяха и хълмчета) и преди изкачването към връх Свищи плаз се спряхме и му се обадихме. Оказа се, че подсичащата пътека излиза точно там и той като е стигнал до това място и не ни е видял е тръгнал надолу да ни търси. А ние по същото време сме катерели право нагоре към билото. Както и да е, скрихме се на завет зад един камък, изчакахме го да се върне и продължихме. С това изпълнение обаче загубихме още поне 40 минути, за което, както вече споменах, си платихме скъпо и прескъпо. Оттам започна една безкрайна поредица от изкачвания и слизания на безброй върхове, които бяха истинско изпитание за коленете на всички, но аз бях най зле, защото от преди това имах проблеми с тях. Общо взето се опитвах да дърпам на равното и на изкачванията, защото слизанията бяха истинско мъчение.
 
Реално, ако не бяха щеките, нямаше да мога да премина през този етап. Опитвах се да подсичам където можех, дори и без пътека, но общо взето след 10 часа сутринта всяко слизане, дори и най-малкото, беше супер трудно и болезнено. Но нямаше какво да направя. Стисках зъби, псувах наум, но вървях, за да догоня другите. А севернякът духаше ли духаше. Въпреки силното слънце цял ден си останахме с якетата точно заради вятъра. Казах ден на болка, вятър и сълзи и е време да поясня. За вятъра разбрахте. Болката беше вследствие на едни нови лепенки, които Милото беше донесла и които били "за пришки", но те бяха по-дебели от обикновените лепенки и създаваха определен дискомфорт, особено през първите няколко часа, докато се посмачкат, а и краката свикнат с по-тясното пространство. А сълзите бяха вследствие на силния северен вятър, който беше толкова силен, че лявото ми око сълзеше непрекъснато, за да може да се овлажнява. Но въпреки всички тези несгоди и силната болка в коленете, ние вървяхме напред. Все си мислехме, че следващият висок връх е Вежен и той все не беше. Дето се вика 100 пъти го качихме Вежен през този ден. Така, след 3749 изкачени върха, към 15:00 часа от поредния изкачен връх видяхме изоставената хижа „Планински извори”.
 
 
 
 
Историята на тази хижа е наистина трагична. Построена е от жителите на село Антон в средата на 80-те години. Интересното е, че до хижата няма път и всичките материали са качвани нагоре на гръб или с коне и мулета. И въпреки всичко, хората са построили голяма двуетажна хижа, точно на билото, и на 200-300 метра от планинския извор, на който е построена голяма чешма с 5 чучура. След постряването ѝ хората са я "дарили" на туристическия съюз, който я е стопанисвал. С идването на демокрацията обаче, в началото на 90-те години, тя е изоставена. В резултат, в момента това е една изоставена и разграбена двуетажна постройка, която е превърната в тоалетна, а в единствената що-годе позапазена стая са се настанили цигани-говедари.
 
 
Спряхме на чешмата, обядвахме и в 4 часа тръгнахме отново на път. Още тук имахме подозрния, че сме малко закъснели, но нямаше какво да направим освен да вървим напред. И така продължихме, катерейки и подсичайки върхове, докато в един момент, след едно подсичане, пред нас се откри огромна и дълбока клисура. Оказа се, че евентуалната подсичаща пътека е трябвало да бъде от другата страна на върха и сега ни предстоеше да пресечем през средата една доста стръмна и голяма поляна за да се върнем на правия път. Не е като да не я пресякохме, но това беше поредното доста натоварващо нещо за краката ни, което впоследствие се изрази в пришки отстрани на петите. Върнахме се на пътя и бяхме в подножието на стръмния връх Булуваня. След като го изкачихме пред нас се откри "Старопланинското конче". Гледката беше страхотна, но за съжаление нямахме много време да ѝ се насладим и поехме напред. Преминахме Кончето, изкачихме още няколко върха и тъй като вече бяхме на края на силите си, дадохме доста голям разход на шоколади и twix-ове :)
 
Вървяхме и вървяхме, а Вежен си седеше все в далечината. Уж имаше само един връх между него и нас, но когато се качихме на него се оказа, че има още 3-4 междинни върха. Макя му и трън, както се казва!!! В крайна сметка малко след 8 часа се изкачихме на едно хълмче и вляво на около 300-400 метра се виждаше връх с пирамидка. Студът, подпомаган и от вятъра,  вече беше толкова голям, че малко по-рано си бяхме сложили и ръкавиците. А това беше поредният връх, за който решихме, че е Вежен, и понеже нямаше как да ходим до там, а и всички го бяхме намразили вече, само снимахме Ванчо на фона му и продължихме. 
 
На около 150-200 метра по-нататък минахме през една малка бабунка на която имаше табелка в. Вежен. Е това вече беше върхът!!! Не стига, че цял ден го гоним, ами дори не е и връх като връх, а някаква си бабунка край пътя!!! Затова го отминахме ядосано, само Ванчо се селфира на него. В този момент бяхме на 6 км от хижата, а часът вече минаваше 8:30. Лошо!
 
 
 
Продължихме напред с всички останали ни сили и след около 40 минути се изкачихме на един хребет и оттам видяхме хижата. Честно казано по-добре да не я бяхме виждали. Хижата беше НА МАЙНАТА СИ!!! А до там имаше ДВА ГИГАНТСКИ ХРЕБЕТА, които бяха особено назъбени. На всичкото отгоре след половин час се стъмни и ние останахме само на челници. В този момент, при оставащи над 4 км до хижата, решихме, че ще е прекалено неразумно да бързаме почти слепешком в тъмнината и понеже беше болезнено ясно, че ще пристигнем много късно и е общо взето невъзможно да станем на следващия ден в 5 и да тръгнем пак, решихме следващият ден да е почивен. Имахме един "буферен" ден и беше малко кофти, че го използваме още след петия ден, но... нямаше как.
 
Обадихме се в хижата, че пристигаме и да ни чакат и продължихме бавно напред. За наша радост и двата хребета се подсичаха и не се наложи да ги изкачваме, но бяхме толкова изморени, че накрая вече от време на време залитахме от умора. В крайна сметка малко след 11 часа вечерта благополучно се довлачихме до хижа „Ехо”. Хижарят ни посрещна и ни заведе до стаята. Оказа се, че тя е по едни стълбички нагоре, после по други надолу. А банята беше по стълбите обратно нагоре и надолу и после по едни други стълби нагоре. Това просто ни довърши. Хапнахме по една пилешка супа (най-вкусната супа евър, въпреки че може и просто да сме били гладни, защото на другия ден вече си беше просто пилешка супа :)) и по няколко кебапчета със салата. Поради отдалечеността си от всякаква цивилизация хижата беше силно енергийно ефективна и цялото осветление извън столовата беше реализирано с парчета светодиодни ленти, а бойлерът беше на твърдо гориво. В резултат на това в банята беше като в сауна и беше просто СУУУУУПЕРРРРР. Взехме си по един душ и си легнахме. А Милото заспа, както говореше :)))
 
 
 
Ден 6
х. „Ехо”
Почивката
 
На следващия ден станахме по човешко време (разбирай към 8), отидохме до столовата, където, който искаше, закуси, взехме си няколко броя на списание „Върхове” (бахти извратеняците сме) и се върнахме в леглата. Там взехме да четем, прочетохме по 3-4 изречения и отново заспахме. В ранния следобед станахме отново, хапнахме по една супа (както вече споменах уж беше същата от вчера, а днес си беше най-обикновена пилешка супа) и седнахме на масичките отвън, за да се насладим на гледката. А гледката наистина си струваше (въпреки омразния Вежен, който я загрозяваше)! Хижа „Ехо”, заедно с хижа „Козя стена” (на около 2 часа от там), са построени на едни от най-яките места в Балкана със страхотни гледки.
 
Там срещнахме един вече пенсиониран планински спасител, който ни разказа някои много интересни случки, включително и за едно момиче, което си ходело само из планината и те няколко пъти предупреждавали и родителите, и учителите ѝ да не я пускат, но никой не им обърнал внимание и в един момент тя изчезнала и я намерили след 6 месеца близо до извора на Черни Вит без глава (тарададамммм), а главата намерили малко по-надолу, в потока. Покрай всичките истории човекът каза къде има вода и, че Големия Купен може да се подсече, което особено ни заинтригува. След това се довлякохме на ръба зад хижата, за да видим Козята стена и какво ни чака на следващия ден. Като цяло не изглеждаше много зле, но той и Вежен изглеждаше близо :) Полюбувахме се още малко на гледката, вечеряхме и се върнахме в леглата.
 
 
 
Ден 7
х. „Ехо” - х. „Добрила”
Куче за начало и Мечо за финал, а между тях отново се разделяме с Милото
 
Станахме в 4, оправихме се, закусихме и, вече поотпочинали, към 5 часа тръгнахме към хижа „Козя стена”. Пътят между двете хижи е доста приятен и в не много бързо темпо го взехме за малко под два часа и половина. На „Козя стена” поседнахме на страхотната тераска, пийнахме водица, хапнахме по нещо сладко и се насладихме на свежото планинско утро. Прегледахме записките от пътеписа, който носехме и след като със задоволство установихме, че не е нужно да катерим следващите върхове, а има подсичащи пътеки ту отляво, ту отдясно, тръгнахме. Малко след хижата има паметник на една загинала алпинистка и след него беше връх Кучето. В подножието му се виждаше ясно очертана подсичаща пътека отляво и ние тръгнахме по нея. Да, обаче след няколкостотин метра се оказа, че това съвсем не е подсичаща пътека, а пътеката към някакво село в ниското. Бип биииииип (цензура).
 
Видяхме пътечка право нагоре, както и коне в близост до върха, и вместо да се връщаме, тръгнахме нагоре. А то беше едно стръмнооооо, с въжета от време на време, абе в общи линии подозирам, че върхът се казва Кучето, защото като се качиш горе си се оплезил като куче. Нищо де, поне беше рано сутринта и все още бяхме свежи. Щракнахме се на върха, починахме малко и продължихме напред, като в този момент забелязахме подсичащата пътека, която е била отдясно на върха и малко по-нагоре от тази, по която тръгнахме ние. След около 20 минути Исмиралда спря за почивка. На въпросителния ми поглед (тъй като почивахме на всеки час и спазвахме общо взето стриктно това правило, а сега не беше станало време за почивка) каза: "Дай да спрем за малко, че чувам Евгения отзад как пъХка и оШка.".
 
В този момент Милото дойде и се оказа, че доста я болят коленете, а и едната китка нещо я върти. Намазахме ги пак със ставните гелове, които носехме (Бенгей и нек’ви други подобни) и си починахме за кратко, като използвахме момента да се намажем и със слънцезащитен крем, защото слънцето вече беше започнало да напича доста силно. Продължихме, подсичайки върховете по пътя си (този път без грешки), и въпреки че пътят беше лек, Милото се затрудняваше все повече да се движи с нашето темпо. Наближавайки Беклемето ставаше все по-ясно, че няма да може да продължи с нас и трябва да я оставим. Отново!!! :((( Обадих се на майка си, която беше при баба ми в Павикени с племенниците, обясних ѝ как точно да стигне с колата до Беклемето, където ние ще оставим Милото, и тя тръгна на спасителна мисия. През това време ние стигнахме до прохода Троян – Кърнаре, сипахме си вода и отново си взехме довиждане с Милото. Впоследствие се оказа, че има тендовагинит на китката и омекване на хрущялите и на двете колена.
 
Ние продължихме към заслон „Орлово гнездо”, като до него пътят бе равен и много приятен за ходене, стига да не е 263 градуса, както беше при нас. Стига се за малко повече от час и, когато пристигнахме, заварихме там доста хора които се готвеха да обядват, даже не да обядват, а да пируват. Видяхме "заслоничаря" (не знам как се казва човекът, който държи заслон), попитахме дали има нещо за ядене и се оказа, че има само боб чорба. Чудесно, точно ще се разнообразим малко от тоновете пилешка супа, които изядохме в последните няколко дни. Влязохме в заслона да хапнем, а и да се скрием малко от слънцето, поизмихме се и седнахме на масата. В този момент в кухнята се вихреха приятели на заслоничаря (българин и две рускини (останалата част от компанията беше отвън), които нижеха едни огромни шишове, начукваха вратни пържоли и мариноваха ребърца.
 
Малееееееееееееее, удавихме се в слюнка, дето се вика, но имахме само бобец и трябваше да се задоволим с него. След като изядохме боба, си седяхме с Ванчо и чакахме Исмиралда да се измие, а аз усещах, че ми се хапва още нещо, но не какво да е и се чудех какво ли е то. В един момент, както си зяпах безцелно, видях на рафтчето пакет с четири вафли Боровец и в този момент разбрах какво точно ми се яде. И това бяха точно вафли Боровец. Имах смътен спомен, че съм виждал нещо свързано с тях преди време и имах чувството, че ми се ядат от дни. Споделих с Ванчо това си желание и той отвърна, че точно си е мислел същото, защото преди няколко часа е видял близо до пътеката изхвърлена опаковка от такива вафли (която може би и аз съм видял) и също много му се ядат. Със замах си взехме един пакет, изядохме го набързо (оставихме и за Исмиралда де, нали сме кавалери) и се изнесохме оттам, преди онези да започнат да пекат всичките месни разкошотии и вече окончателно да се удавим в слюнка. Половин час по-късно минахме покрай едно много яко място, което бяхме виждали само на снимки. Представете си между хълмчетата едно място от около половин декар, което беше обработвано, и в единия му край – малка едноетажна постройка с плосък покрив на който имаше два фотьойла (!?!). Изключително забавно. 
 
Продължихме още нататък и стигнахме до поредната групичка коне, които си пасяха около пътеката, но когато минавахме покрай тях изведнъж усетихме, че ни правят засада (тарададамммм). Един беше застанал с гръб към нас точно на пътеката, препречвайки ни пътя, а други два бяха застанали (отново с гръб) отстрани на пътеката и само ни дебнеха да се приближим, за да ни плеснат по едно копито. Ние обаче ги усетихме навреме и осуетихме коварния им план, като ги разгонихме. След това, без особени трудности и премеждия, стигнахме до хижа „Дерменка”. Хижата е характерна с това, че покривът ѝ е боядисан в цветовете на българското знаме. Иначе изглеждаше ремонтирана, поне отвън де, защото не влязохме, а и отвътре се чуваше някакъв турски сериал и решихме, че ще е много некултурно от наша страна да прекъснем удоволствието на хижарката. А отвън имаше 10-ина току-що проходили кученца, които бяха някакво подобие на каракачански овчарки, но може би с малко дерменско подобрение и бяха супер смешни с големите си лапи и некоординирани движения. След кратка почивка на Дерменка продължихме към крайната си точка за деня – хижа „Добрила”. Първата част от пътя беше в гора и беше особено приятно до момента, в който пред нас не се изпречи един доста дълъг и стръмен баир. Изкачихме го, както и този след него, а след това ни очакваше доста неприятен и стръмен улей на слизане. Слязохме го някакси, с цената на нови болки в коленете, починахме си малко и продължихме към х. „Добрила”, до която оставаха малко повече от 3 км. Пътят до там беше равен и през гора и така, някъде към 4-5 следобед, пристигнахме в хижата. Там се бяхме уговорили да се видим с Тонката Козалиев а.к.а. Мечо и приятелката му Ема.
 
Тони Козалиев е колега от университета на Милото, Исмиралда, Белка и Ванчо, много готин тип, който в момента се занимава със земеделие и е горд мениджър на предприятието „Българска круша” в с. Българин. Произвежда страхотни круши (пресни и сушени), а отскоро прави и ракия :)
 
Когато пристигнахме им се обадихме и те точно бяха слезли от лифта и вървяха към хижата. Малко по-късно пристигнаха (ние точно се бяхме изкъпали), хапнахме по 1-2 круши (Исмиралда изяде 4-5, за което после си плати), поговорихме си и се замъкнахме в ресторанта. Свикнали на това да имаме "избор" от една супа и едно ядене по останалите хижи, сега се нахвърлихме на менюто и се намуахме яката. На връщане обаче имах лек проблем: за да стигнем до нашето бунгало, трябваше да се спуснем по една сравнително стръмна поляна, а аз вече бях без щеки, без наколенки, изморен и въобще, беше истинско мъчение. Тъй като на следващия ден ни чакаше много тежък преход, някъде към 10 вече бяхме дълбоко заспали.
 
 
 
Ден 8
х. „Добрила” - х. „Мазалат”
"Алпийският преход" и как почти се срещнахме с дъжда
 
Днес станахме в 4, защото ни предстоеше 37-километров преход през най-високите части на Стара планина. Облякохме се тихичко, защото Мечо и Ема все още спяха, взехме няколко пакета сушени круши и в 5 часа тръгнахме по много дългото и стръмно изкачване към връх Амбарица. На 5-10 минути от хижата изведнъж чухме лай и малко по-късно пред нас в светлината на челниците се появиха две двойки очи. Това почти докара припадък на Исмиралда, но я успокоихме и спокойно, и без да им обръщаме внимание, преминахме покрай двете големи овчарски кучета, надявайки се, че с цялото си държание показваме, че не се интересуваме от животните, които пазят. Очевидно беше така, защото те просто ни изгледаха мълчаливо и после изчезнаха нанякъде. А ние продължихме да катерим. Катерихме, катерихме, катерихме, катерихме, катерихме, КАТЕРИХМЕ и най-накрая, след един час катерене без спирка, се изкачихме на билото. Там решихме, че е крайно време да спрем за кратка почивка, но се сблъскахме с неочакван проблем: работата е там, че в 6 часа сутринта слънцето все още не беше изгряло и всичко беше мокро и студено. Така, след като видяхме, че тая работа с почивката няма да стане (или поне не сега), продължихме към Купените. Подсякохме Малкия Купен, но колкото повече се приближавахме към Големия, ставаше все по-ясно, че дори и да може да се подсече (както твърдеше човекът на х. „Ехо”) явно е някъде доста по-надолу.
 
Точно преди Голям Купен спряхме да починем над единственото езеро в Балкана, хапнахме малко сушени круши за кураж и тръгнахме нагоре. Изкачването на Купена беше СУУУУПЕРРРР. Много обичам катерене по скали с въже. Въобще, всички се изкефихме на max. Горе на Купена има метална кутия с тетрадка в нея, където всеки минаващ пише по нещо. Написахме: "Дойдохме до тук, ще стигнем и до края. Макя му и трън" или нещо подобно (от мен беше "Макя му и трън", хихихи). След това спуснахме Купена, качихме Кръстците и стигнахме до слизането, което е много як улей, отново с въжета. Още кефффффф. Много зареждащо ми действат такива участъци :)
 
 
 
 
Оттам продължихме по билото, което е най-насеченото в целия Балкан. Накрая стигнахме до връх Костенурката, където първоначално тръгнахме по една странична пътека, но бързо разбрахме грешката си и се насочихме право към върха. Изкачихме го и, вече по сравнително равно тревисто било, се отправихме към заслон Ботев. В заслона пристигнахме малко преди обяд. Спряхме за около половин час, хапнахме по една леща и една пилешка супа, както и станалия вече традиционен пакет вафли „Боровец”, и тръгнахме към върха. Оказа се, че малко по-рано е имало състезание по скоростно изкачване на връх Ботев от хижа „Плевен”. И така, докато бъхтахме нагоре, срещахме весело подскачащи (и дори тичащи) младежи, които вече слизаха. Все пак за 33 минути бяхме горе, което си е много добър резултат.
 
На Ботев се оказа, че правят ремонт на кулата, защото 1-2 месеца преди това имало много силен вятър, който нещо я повредил. Виж защо го правеха румънци, не знам – може би тук нямаме такива ремонтаджии. Както и да е, оставихме Исмиралда да почине и отидохме да си налеем вода от метеоролозите. Когато се качихме горе, леко се втрещихме, защото в малкото тясно коридорче, пред стаята на метеоролозите, имаше около 20 човека (от които 5-6 деца) и беше някаква лудница. Това обяснява и защо те (метеоролозите) бяха леко изнервени. Наляха ни вода и се изнесохме оттам. Когато отидохме при Исми, тя беше подхванала разговор с някакъв местен чичко, много приятен човек, който ни каза някои неща за пътя към хижа „Тъжа” и че можем да минем по пътя, вместо да катерим едни хълмове, както и къде е "най-хубавата вода в Балкана".
 
Тук отварям скоба: за тази вода ни казаха още в заслона и се оказа, че Ванчо вече я е търсил веднъж на слизане от Ботев и след като така и не я намерил се наложило да слизат заедно с компанията му до Калофер почти без вода и беше доста скептично настроен по темата.
 
Човекът от Ботев обаче ни обясни доста подробно къде е изворът и нямахме проблем с намирането му. Тъй като вече се заоблачаваше, го попитахме каква е прогнозата за времето и той каза: "Дават го с превалявания на отделни места, а Ботев, както сигурно знаете, е отделно място", хихихи. Това ни даде допълнителен стимул да се изнесем максимално бързо. След около половин час стигнахме до "най-хубавата вода", наляхме си и тръгнахме по пътя. В доста добро темпо изминахме следващите няколко километра, които бяха по планински път със съвсем леко изкачване. След това се отделихме от пътя и след като пресякохме една полянка долу в ниското, се видя хижа „Тъжа”.
 
Докато се спускахме по хълма, пресякохме пътя, който напуснахме преди малко и който беше направил голям завой, за да стигне до тук. Можехме да тръгнем по него, но той правеше огроооооооомен завой, докато стигне до хижата или да продължим напред през поляната, откъдето ни чертаеше GPS-ът. В крайна сметка тръгнахме по трака, изкачихме един хълм и след това започна едно доста дълго слизане през една поляна, цялата в хвойни и мравуняци. Хвойните бяха малко досадни, защото пътечката беше много тясна и те почти я скриваха, и съответно ни деряха, но се търпеше. След поляната преминахме през една горичка и излязохме от долната страна на хижата, точно до река Тъжа (която там всъщност е поточе :)), пресякохме я и продължихме към хижа „Мазалат”. В този момент закапа.
 
Тъй като не се виждаха някакви кой знае какви облаци, решихме да продължим. Капките спряха след около 4-5 минути, а малко по-късно стигнахме до поредния разклон без табели и маркировка. Наблизо имаше някаква сграда и човек пред нея и отидох да питам. Като наближих се оказа, че това е някаква хижа на МВР и там се бяха събрали месните шефове (поне ако съдим по колите им) и си бяха спретнали люта веселба. Та, отивам аз при този човек, дето си седи отпред, и го питам накъде е хижа „Мазалат”, а той ме гледа все едно го питам "ако летим с 238 476 км/сек., за колко време ще стигнем до Алфа Кентавър". Разбрах, че няма да свърши работа и се върнах при Исми и Ваньо. Междувременно там се бяха появили двама младежи, които бяха спали предната вечер на „Мазалат”, през деня бяха ходили до заслона на връх Голям Кадемлия и сега отиваха към „Тъжа”. Както можете да се сетите, пътеката, по която трябваше да тръгнем, беше най-стръмната от 4-те на разклона и ние поехме по нея.
 
Другият вариант беше да минем по един път, който изписваше дълга серпентина по хълма, но това щеше да удължи пътя неимоверно много, затова избрахме пряката пътека. Чакаше ни много дълго и стръмно изкачване, като пресякохме веднъж пътя, а на второто пресичане – тръгнахме по него. Повървяхме малко по пътя без почти никаква денивелация и точно поотдъхнахме от изкачването, когато пред нас се изпречи нов брутален хълм. Започнахме да го катерим и изведнъж отгоре тичешком се зададе един гол човек (!?!?!?). Пуфтим си ние нагоре, а той си тичка надолу и като се приближи, видяхме, че всъщност не е съвсем гол, а е по бански и гети. Като го срещнахме каза, че бяга от дъжда. В смисъл, не че го е валяло, ама се задавали облаци откъм Габрово. Продължихме да катерим и точно ни се струваше, че вече сме на  върха, когато изведнъж се появяваха още няколко колчета нагоре. А най-лошото беше, че това се повтори няколко пъти. Точно вече бяхме почти убедени, че сме започнали да се катерим по единствения безкраен хълм в света и стигнахме върха. Там спряхме да починем, тъй като до тук бяхме изминали малко над 30 километра с много продължителни изкачвания и умората вече се усещаше.
 
 
Почивката беше кратка, само колкото да презаредим батериите с Twix и шоколад и тръгнахме, тъй като вече минаваше 18:10, а според картата и описанията, които имахме, ни оставаха около 7км по GPS, но по тежък терен. Оставаше ни да изкачим връх Караборун, да минем през Пеещите скали и да подсечем вр. Корубашица. Изкачването към връх Караборун беше сравнително полегато и въпреки липсата на свежест, която си казваше думата, успявахме да поддържаме прилично темпо. На слизане от Караборун срещнахме група младежи, които отиваха от „Мазалат” към заслона на връх Голям Кадемлия. Поговорихме си малко с тях и продължихме. Минахме през Пеещите скали, но не успяхме да ги чуем, защото времето беше тихо и се насочихме към Корубашица. Тъй като се приближавахме към върха от юг, хижа „Мазалат” се виждаше източно от върха, а пред нас имаше два варианта: да минем напряко, през върха, или да го заобиколим от север.
 
При приближаването си успяхме да го огледаме добре и така се затвърди първоначалното ни намерение да минем по подсичащата пътека от север. Така щяхме да си удължим пътя с около километър, но щяхме да се движим по пътека без почти никаква денивелация. Подсякохме върха без проблеми и малко преди 20:30 благополучно пристигнахме в хижа „Мазалат”. В хижата засякохме една група от 15-ина германски туристки, за които бяхме чули преди 1-2 дни, които бяха облечени абсолютно еднакво, с еднакви поли, прически, а и те нали си приличат... С тях бяхя и едно момче, което беше типичен тиролец - с къси гащи и тиранти, и водачът им, който си беше (поне на външен вид) нормален :)
 
Тук ни чакаха разни изненади. От една страна, понеже хижата се снабдява с вода от каптаж, след като не е валяло, вътре няма вода. Имаше вода само на една чешмичка до хижата, но и тя свърши работа, колкото да се поизмием. От друга страна обаче, вътре имаше едно помещение с много готини меки фотьойли, където ние се разпльокахме, поръчахме си боб, салата и кебапчета и извадихме ракиите, за да се подкрепим. Там бяха и едни младежи от Габрово (приятели на хижарите), с които си поговорихме, докато дойде храната, а след това те се преместиха на тяхната си маса.
 
Донесоха ни боба, който беше страшно вкусен и след като го ометохме за броени секунди, докато се чудех дали да си поръчам още един, мацката от хижата, която ни носеше храната, донесе една голяма чиния със страхотно изглеждаща шопска салата и попита на кой да я даде. Ние ѝ казахме да я остави по средата, защото за нас беше очевидно (от опита ни с порциите по другите хижи), че това са трите салати, просто направени на едно място. И тя каза "ОК", остави я, отиде и след 15 секунди донесе още две такива чинии от което ние направо онемяхме. А салатата беше един път. Вкусни домати, краставички и чушки, лучец, много сирене - въобще благодат. Като я гарнирахме и с по 3 кебапчета, стана перфектно. Хапнахме, поръчахме си по още две кебапчета с по две филии хляб, които да са ни готови за следващата сутрин, и си легнахме.
 
< < Към част I на разказа
Към част III на разказа >>
 
 

Публикувано от geolub

Сподели

Снимка на деня

Река Тиу в гр. Анси, Югоизточна Франция

ггф