Турфанската падина – магия под морското ниво

На картата на Централна Азия два любопитни географски обекта „съжителстват“ отчетливо – необятната жълто-кафява пустиня Такламакан и малко на изток от нея тъмнозеленото петно на най-ниската точка на Китай  – Турфанската падина. Падината е с дължина около 100 km и широчина около 50 km. Разположена е на 154 m под морското ниво и се намира в Синдзян-Уйгурския автономен район на Китай. Това е едно от най-интересните места на Азия с дълга история и уникални природни ландшафти, разположено между веригите на Източен Тяншан – на север Богдо Ула, а на юг Чьолтаг. Ето защо когато съставях маршрута, по който исках да опозная част от най-голямата провинция на Китай – Синдзян-Уйгурския автономен район, който се равнява по площ на около 1/6 от територията на страната, задължително включих и този обект. Отдавна мечтаех да попадна на Пътя на коприната, а именно в този автономен район неговите разклонения се събираха и разделяха, за да свържат древните светове на Азия и Европа. Столицата Урумчи бе основната база, от която по време на нашия престой тръгвахме в няколко посоки, за да обиколим повече от този малко известен район на Централна Азия.

И ето че настъпи денят, когато рано сутринта с наетата кола и задължителния местен водач с нетърпение потеглихме към Турфан, разположен на около 150 km югоизточно от столицата.

Но по моята програма първо трябваше да посетим най-големия зоопарк в Китай, попадащ в категорията зоопарк-сафари, на около 40 km на изток от столицата. Площта му надминава 75 кв. km. В него свободно живеят различни видове животни: лъвове, тигри, жирафи, слонове, носорози, хипопотами, панди, вълци – общо над 80 вида. В зоопарка работи денонощен екип от специалисти, грижещи се за животните. Част от животните се лекуват в специални ветеринарни лечебници. Успях да заснема малка част от обитателите на зоопарка, като особен интерес представляваха редките бели тигри.

След няколко часа продължихме пътя си по главното шосе към Турфан, като преминахме през един от най-големите ветроенергийни паркове в света. Тук между веригите на Тяншан се образува своеобразен коридор, в който през цялата година духат силни ветрове, ценен източник на алтернативна енергия.

По пътя спирахме и се любувахме на прекрасните планински ландшафти. Постепенно прекосихме нивото на Световния океан и навлязохме в най-ниската част на Турфанската падина. Зеленината край нас се увеличи, появиха се добре поддържани земеделски райони. Климатът на падината е изключително сух и рязко континентален. Годишно падат около 20 mm валежи. Температурите през юли достигат 39 – 40°С, а януарските са под –10°С. Ето защо един от най-големите проблеми в района е свързан с наличието на водни ресурси. Високо по планините снегът се задържа целогодишно, но за да достигне до хората в ниските части се използва известната още от древността система от т.нар. кяризи (срещат се и под други имена в Централна Азия – кариз, кяхриз, корез, канат, канот и др.) – подземни канали, в които се улавя водата от топящите се снегове и ледове във водоносни хоризонти в планините наоколо и по подземен път – ръчно изкопани шахти на различна дълбочина, за да не се изпари водата, се пренася до населените места. На много места по трасето им има кладенци, от които се черпи вода за водоснабдяване и се поливат земеделските култури. Тази стара система за използване на водата е представена в специален Музей на водата в предградие на Турфан, който не пропуснахме да посетим. Веднага след входа попаднахме в своеобразен оазис от зеленина, цветя, плодни дървета и особено лозя. С интерес разгледахме залите на музея и експозицията на открито, които разкриваха как се строят тези удивителни животоспасяващи съоръжения. Попаднахме и в действаща подземна шахта, в която течеше студена планинска вода. Според исторически източници тази подземна водна система се е появила по времето на династия Хан (от 206 г. пр.н.е. до 220 г.).  На една от алеите на парка на музея опитахме превъзходен гроздов сок, който двама млади уйгури ни предложиха.

Турфан е типичен град-оазис. Той има дълга история. Много пъти градът е бил владение на различни държавни образувания. От IX до XIV в. градът е център на средновековна тюркска феодална държава (Уйгурска държава Кочи). В наши дни градът с население над 600 хил. д. е център на административна единица в автономния район. Докато пътувахме през града, за да стигнем до добре оформения му център, пред нас се редуваха стари квартали, запазили духа на миналите времена, където живее предимно местното уйгурско население, и съвременни райони. Веднага ни направи впечатление огромната сграда на градския музей. Струваше си времето, което му отделихме, за да се запознаем с интересни експонати от природата и културата на този древен град. На вечеря опитахме разнообразни местни гозби, поляти с традиционния за района пресен гроздов сок. 

Рано на следващата сутрин с нашия водач поехме към осъществяването на една от географските ми мечти – да попадна в най-ниската точка на Централна Азия. Преди повече от две десетилетия на това забележително място е направен път и посетителски център. Издигнати са постройки, в които има малък музей, закусвалня и магазин за сувенири. А наоколо се разхождаха двугърби камили, които очакваха желаещи да ги пояздят.

Но нашата цел бе именно най-ниската точка, до която е направена тясна дървена пътека, дълга няколкостотин метра. Вляво и вдясно се виждаха различни соленолюбиви растения и особена почва (тип солончак – засолена почва), приличаща на шуплеста маса, в която лесно можеш да пропаднеш. Да се ходи по нея си е изпитание. През зимата тя замръзва, а през лятото изпръхва и образува специфични шупли, между които на места се показва оскъдна трева или храсти от ракитовица (Támarix)  и саксаул (Halóxylon).

С вълнение пристъпихме в края на пътеката към огромния монумент във вид на глобус, показващ точното място на депресията -154 m. Това е третата по дълбочина депресия в света след Мъртво море в Западна Азия и Асалската депресия в Африка. Обиколихме района, доближихме се до близкото солено и полусухо езеро Айдънкьол и походихме по странния ландшафт, старо дъно на езерото.

В един момент отнякъде с каруца пристигнаха местни ученици, водени от учителя си. Около монумента стана шумно и весело. Децата бяха представители на местното уйгурско население с характерни черти.

 

Не ни се тръгваше от това наистина култово географско място. По обратния път срещнахме още няколко местни хора, но така и не видяхме други чужденци, както и в града, и по местата, които посетихме. Тази част от автономния район все още не е станала популярна туристическа дестинация, като например добре организирания Център на Азия на около 40 km западно от столицата Урумчи, за който вече ви разказах.

След обяд посетихме и други интересни места в района на Турфан – развалини от древни селища, будистки пещери, археологически разкопки, и известното Минаре Емин, високо 40 m от което може да се види чудесно географското разположение на Турфанската падина. В близост до Турфан са руините на древния град Кочо (на китайски Гаочан), който е бил ключов възел по Пътя на коприната. Друга забележителност в района са Безекликските пещери на хилядите буди в Огнените планини.

По препоръка на нашия водач посетихме руините на един от най-древните градове в тази част на света. Според някои източници това е най-големият град, построен от глина. Среща се под различни наименования – уйгурите го наричат Ярхото, а китайците Цзяохе. Счита се, че е бил столица на народа Че-Ши. През IX в. тук се появяват уйгурите, а след тях киргизи, монголци. На територията на древния град има останки от няколко будистки манастира. Силно впечатление правят мащабите на града и безбройните руини на различни по големина и вид постройки. От двете страни на издигнатия на платото град текат реки, чиито долини го превръщат в своеобразен остров. Един голям мъртъв и мълчалив град, в който виждаш отломките на минали епохи... лабиринт от криволичещи улички и малки площадчета, дълги стени и непонятни изкопи.

На местния градски пазар в Турфан, а и край пътищата могат да се видят и опитат в прясно и изсушено състояние плодовете на тази земя – праскови, кайсии, ябълки, нар, круши, смокини, орехи, диня, пъпеш, черница, както и много видове грозде (според местните повече от 100 вида). Турфан е известен в цял свят с качествените си и разнообразни стафиди. Те се приготвят още от най-стари времена в специални проветриви сгради. Истинско удоволствие е да се разхождаш в центъра на Турфан по тротоари, обгърнати от лози, под надвесилите се гроздове.

Независимо от краткото време, прекарано в района, останахме с чудесни впечатления от гостоприемството на местните хора и забележителностите на този древен град и неговите околности. Предстоеше ни дълг път по едно от разклоненията на Пътя на коприната на север от пустинята Такламакан, чиито пясъчни бури навестяват понякога и Турфанската падина.

Текст и снимки: Проф. Румен Пенин

---

Проф. Румен Пенин е географ и пътешественик, ръководител на катедра „Ландшафтознание и опазване на природната среда“ в Геолого-географския факултет на Софийския университет в периода 2006 – 2014 г., доктор от Московския държавен университет. Главен редактор е на електронното списание „Географ“.

Автор е на книги, учебници, ръководства, монографии, научни статии, както и на фотографските изложби „Географията като приключение, географията като пътешествие“ и „Географията – пътешествие и приключение“, представени в над 100 селища на България. Изнася поредица от лекции, свързани със своите пътешествия, както и с географското образование и обучение в десетки селища в страната. Той е инициатор и председател на организационния комитет на Българския географски фестивал.