Соц-автотуристи из Европа (част 2)

На два часа път от Париж навлязохме в Долината на река Лоара (дълга над 1000 кm). Тя тече от северозапад на югоизток, а в района на град Орлеан посоката ѝ е на запад. По нея се разполага низ от исторически градове: Амбоаз, Анже, Блоа, Шинон, Монсоро, Орлеан и Тур. Чудната  природа е повод за всеки човек да иска я посети и да се наслади на ароматните вина, произведени от многобройните лозови масиви край реката. 

Красивата и плодородна долина на реката е магнит и за френския елит и повод тук да се изградят 40 замъка – истински архитектурни шедьоври и свидетелства на Ренесанса. Имахме възможност да посетим  14 от тях, сред които  Шато дьо Шамбор от 1519 г.  (край гр. Амбоаз),  където освен на външната част се насладихме на музея на гоблените. Такъв има и  Шато Шенонсо (1513г.), а замъкът Шимон е бил  владение на кардинал Ришельо. Последва Шомон сюр Лоар, Рамбуйе, замъкът Виландри, който е недалеч от гр. Тур. В замъка Юсе се намират разнообразни восъчни фигури, вдъхновили Шарл Перо да напише „Спящата красавица“. 

Замъкът Амбоаз е в едноименния град, на 20 кm от гр. Тур. Тук е отсядал през XV в. крал Шарл VII. В 1515 г. му гостува Леонардо да Винчи (поради спречкване с Микеланджело). Тук, в Амбоаз, той е обявен за „Първи художник и архитект на френския крал“. За това свидетелства паметна плоча за художника. След 3-годишно пребиваване именно тук умира великият творец Леонардо. Погребан е в църквата „Сент Флорентин“ през 1519 г. Тук той е донесъл от Италия прочутата картина „Джокондата“ (изработена по поръчка на едноименния флорентински магнат – търговец, Франческо дел Джокондо за съпругата му), но тази картина след това е преместена в Лувъра с названието „Мона Лиза“.  

Замъкът Шеверни, край Блоа, се смята за най-романтичният. Нарича се „Замъкът с кучетата“, тъй като в него се отглеждат около 100 ловни хрътки. Шато Валенсе е купен от Наполеон и е ползван от жена му Жозефина, а наблизо е и Шомон сюр Лоар. В интерес на истината този лукс във всеки замък, както и красивите паркове ни умориха и започнахме да търсим нещо по-спокойно. 

Град Орлеан ни напомня за Жана д'Арк - Орлеанската дева. Освен красивата катедрала и къщата-музей на Жана д'Арк на централния площад Шарл де Гол се издига неин паметник, построен през 1874 г. Освен в Орлеан, паметник на героинята се издига и в Париж на ул. Риволи, по-точно на площад Пирамиди. 

Малко история: През 1337 г. започва 100-годишната война. Англия напада Франция, за да завземе престола поради психическата слабост на френския крал Шарл VI. Англичаните обсаждат Орлеан - последния бастион на Франция. Спасява я родената през 1412 г. в с. Домрем в Източна Франция - Жана или по-точно Жанет. На 12-годишна възраст тя имала двукратно видение - Архангел Михаил, Света Екатерина Александрийска  и света Маргарита Антиохийска ѝ възлагат да отведе дофина за коронация в Реймс. Придружена от няколко войници на обсадения град Орлеан, стига до Шинон, среща се с Шарл VII. Той ѝ дава войска и кон, мъжки доспехи, оръжия и една ръждясала сабя на Карл Велики. Отслабените френски войници били окрилени от вестта, че жена е изпратена от Бога да ги предвожда. На 29 април 1429 г. Жана с един отряд  пробива обсадата на Орлеан, превзема Сен Лу, и на 8 май англичаните свалят обсадата на Орлеан, изгубват и битката при Пате. Френските войници наричат вече своята главнокомандваща Жана д'Арк – „Орлеанската дева“, а тя и семейството ѝ били обявени за благородници. Жана печели и битката при Реймс и се извършва коронацията на ШарлVII. Пред Жана се изправя ново предизвикателство:  тя решава да се справи с фалшивата ерес на хуситите, но попада в плен на бургундите (Шарл VII не се застъпва за нея) и те я продават на англичаните за 10 хиляди златни лири. В 1430 г. Жана е заточена в крепостта Руан и осъдена на изгаряне на клада - останките ѝ са изхвърлени в р. Сена. В 1455 г. е посмъртно реабилитирана, в 1909 г. е обявена за „блажена“, а в 1920 г.- канонизирана за светица. Паметта ѝ се почита на 30 май. 

От Орлеан се насочихме към Лимож и Тулуза на река Гарона в провинция Лангедок. Спирахме при красиви резиденции, където можеше да се дегустират вина и имат удобни къмпинги. Предстоеше ни влизане в Испания през Перпинян. На границата разбрахме, че съвсем наблизо е градът държава Андора. Снахата носеше една книжка, в която пишеше, че великият Салвадор Дали „живял и творил в Андора“. Това ни впечатли (още повече, че бензинът привършваше), а Андора е безмитна зона, и бензинът е евтин. Отправихме се натам. Синът ми говореше перфектно френски език и попита за Дали, а андорци му казаха, че това не е вярно и че Дали живее и твори във Фигерас (Испания). На всичко отгоре не ни пуснаха през граничен пункт „Мадам Сан Бург“ за Испания (пускаха само „гнили капиталисти“ със сини паспорти, а такива с червени - не). 

Наложи се да изминем обратно 220 кm до Перпинян. Навлязохме в Испания след обяд. Ядосани от излишното разкарване всички заспаха. Аз шофирах и на 72 km от границата видях разклонение за град Фигерас, но го запазих в тайна.

В късния следобед бяхме в Барселона, разстояние 160 km - около 2,5 ч. Този град е създаден от римския император Октавиан Август, но е завладяван неколкократно от маври и франки. Архитектурата е в готически и Ар нуво стил, а почеркът на архитекта Гауди личи в целия град. Посетихме кораба на Колумб на Порт Вел, с който се е върнал от Америка („Санта Мария“), паметника на Христофор Колумб (построен в 1888 г.), музея на Пикасо, и изпаднахме в захлас пред катедралата Саграда Фамилия, започната от Гауди през 1882 г. (предвижда се да се завърши до 2032 г.), като се издигнат всички кули, проектирани от Гауди. Катедралата беше добре осветена. Наслаждавахме ѝ се до 22 ч. Напуснахме града на път за Мадрид и не след дълго намерихме удобен къмпинг. 

 Осъмнахме край една бадемова горичка с добре узрели бадеми. След закуска поехме за Мадрид. Разстоянието около 620 km взехме за 6 часа. На обяд бяхме в центъра. Отново беше неделя и градът беше полупразен и лесен за обиколки. Най-напред намерихме музея „Прадо“. Впечатлиха ни произведения на Гоя, Веласкес, Рубенс, Рембранд, Рафаел и Караваджо. След това посетихме музейната колекция на Барон Тисен и Музея на изкуствата на Кралица София. На площад Пуерта дел Сол видяхме интересен монумент на Мечока, а на площад „Испания“ открихме паметника на Сервантес и фигурите на Дон Кихот и Санчо Панса. Имах намерение да стигнем до Гибралтар през Толедо, но съдбата беше решила друго. Предната вечер хапнахме някакъв салам. От дългите обиколки на снахата ѝ прилоша. Смятах, че е от салама, но синът разкри, че „снахата е бременна в 3-тия месец“. Моментално промених плана: „Към дома!“ 

Напуснахме Мадрид. Малко преди 20 ч. и се отбихме в гр. Алкала, родния град на Сервантес, в едноименния музей. Мигел е роден през 1547 г. Тъкмо го затваряха, но уредничката разбра, че сме българи, каза, че не са имали такива гости и ни пусна за половин час.   

Късно вечерта намерихме къмпинг, преспахме и се отправихме отново към Барселона – да разгледаме повторно Саграда Фамилия. Вече карах по-бавно и стигнахме за 8 часа. Градът ни посрещна с проливен дъжд. Паркирах колата точно пред катедралата и ѝ се наслаждавахме отвън. Беше добре осветена. Шофирахме бавно,  докато дъждът спря и отседнахме на къмпинг. Преспахме, и поехме обратно към Перпинян. Всички вече бяхме много изморени. Спътниците ми заспаха в движение. Като стигнахме разклона за Фигерас, реших да ги изненадам и свих през подлеза под магистралата. Но те се усетиха, събудиха се и възроптаха:  „Татко, стига отбивки, молим ти се!“. Но като видяха надписа „Фигерас“ ахнаха и се зарадваха. Намерихме лесно музея на Салвадор Дали. Голяма сграда, бивш театър, на фасадата на която на фона на тъмночервена мазилка са налепени шахматно бели гипсови хлебчета. Салвадор Дали боготворял хляба и го е изобразявал в произведенията си. Великият художник беше жив, но много болен, и не можеше да контактува с посетителите. Почина след 3 години, през 1989 г. Вътре в сградата имаше картини, скулптури, триизмерни колажи, а на двора,  стари коли,  водни и електрически инсталации, шадраванчета и стари автомобилни гуми отразяваха причудливите  хрумвания на гения Салвадор Дали. 

Вечерта излязохме от Испания отново през Перпинян. След 300 km спахме на къмпинг малко преди Марсилия. Сутринта обиколихме града: старото пристанище, базиликата Нотър Дам дьо ла Гард, абатството Св. Виктор и дворецът Лоншон. Останалата част от деня прекарахме на красив плаж. В светлата привечер се насладихме на красивата местност Прованс – Алпи - Кот Д’Азур и малко преди гр. Авиньон намерихме къмпинг, на който да пренощуваме. Вече не ни впечатляваха фирмените покани за дегустация на вина в прочутия винарски резерват „Оранж“. Умората настъпваше. Сутринта минахме през Авиньон - стар процъфтяващ град, разположен на брега на р. Рона. През XIV век тук е било седалището на   френските папи. Не се впечатлихме особено от „студения крепостен вид“ на  катедралата „Нотър дам де Дом“ (от XIII в.) и строгите папски резиденции около нея.  

След 180 кm, около обед, преминахме транзитно през Гренобъл (туристически център на Френските Алпи), и по-късно пристигнахме в Лион. Но вече нямахме време, настроение и парични средства да се застояваме, въпреки че градът е интересен и голям. Трябваше да стигнем до Женева, за да сменим българските „димитровки“ (навремето така се казваше на банкнотите от 10 лв. с лика на Георги Димитров) за долари (никъде другаде в Европа не приемаха българските пари). Намерихме банка и при много неизгоден за нас курс купихме долари, за да може да продължим  пътя към България. Първото нещо, на което се насладихме, беше Женевското езеро, със 140-метров воден фонтан по средата му. Пихме кафе пред него и посетихме Английската и Ботаническата градина. 

За пръв път видяхме павилиони за вестници, сувенири и др. на самообслужване. Хей така - без продавач! Оставяш пари и си взимаш. Нямаше къмпинги, не можеше да се спи където си изберем. Само на хотел! Най-изгодно за нас, соц-туристите, се оказа в Лозана. Вечерта осветеното Женевско езеро особено ни впечатли. Преспахме в мотел в Лозана (с топъл басейн, лукс, непознат в туристическата ни обиколка до момента), и след закуска се устремихме към Италия. Пътят беше планински. При Шамони по серпентините се срещахме с интересна атракция - рали „Дакар - Париж“ на екстравагантни ретро-коли - кабриолети. За да влезем в Италия трябваше да прекосим Алпите през прохода „Гранд Сан Бернар“. Под него застанахме пред току-що открит тунел - 36 km. Обявената входна такса беше 36 долара! Не можехме да си позволим този разход. Синът ми попита пазача на тунела „Няма ли алтернативен път?“. „О, да, има – Старият път, 18 km, но до прохода е под наклон 30 градуса!“. Свикнали на трудности и борба дори се зарадвахме. Пък и „Ладата“ беше само на 25 хил. km. - нова! Нова, но на 5-тия километър светна „червена лампичка“. Спряхме. Отворихме капака. Около нас - само сняг. Стоим в колата, който можа - заспа. След половин час тръгнахме. След още 5 km отново светна „червена лампичка“! Но за наш късмет наоколо се разкриваше жълто-бял ландшафт на десетки декари. И представете си - само еделвайси! Социалистическата дисциплина ни беше моделирала – и четиримата само се наведохме да ги погалим и не откъснахме нито едно цветче. Насладихме се, колата беше добре изстинала и на един дъх изкачихме още 8 km. На прохода имаше дебел сняг. В далечината се чуваше кучешки лай. Спряхме първо пред развъдник за кучета бебета, порода Санбернар (питахме за цената им - 1800 долара), до него – развъдник за големи санбернари (цена 3600 долара). Купихме си сувенири от павилионите на прохода и след кратка почивка започна спускането ни по южната страна на Гранд Сан Бернар. 

Криволичещият планински път усложни спускането, но поне колата не загряваше. Само спирачките. Както и да е, стигнахме граничния пункт пред Аоста. Граничните полицаи ни се зарадваха и казаха, че „досега не са минавали българи с автомобил“.

Вече бяхме в Италия. Намерихме къмпинг след Аоста и продължихме в северната част на страната: Милано, Верона, Торино, Венеция, всичко за един ден. В  Милано се задоволихме да видим Миланската скала и централната част, във Верона посетихме площад „Пиаца де Ербе“, Арена ди Верона, Къщата на Жулиета (с балкона и бронзовата статуя на Жулиета), която чака Ромео. Торино e разположен на река По и е четвърти по големина град в Италия. Освен че е градът на производство на автомобили „Фиат“ и „Алфа Ромео“, е известен с Египетския музей, площад Сан Карло, дворецът „Мадама“, които видяхме пътем, и се отправихме за Венеция. За да имаме сили за обиколката решихме да си позволихме обяд с венецианска пица, бира и тирамису,  и тръгнахме… Най-напред на площад Сан Марко,  с едноименната базилика, след това в Двореца на дожите, а привечер се разходихме с гондола. 

Късно вечерта се отправихме за България. Намерихме къмпинг на около 150 km преди Триест. На сутринта заобиколихме града. Въздържахме се да влизаме в него защото знаехме, че тук има лагер за политическите емигранти от България, Югославия и Румъния. Който успяваше да напусне България, прекосяваше Югославия и се установяваше в лагера в Триест за 6 месеца. Тук ги подготвяха за трайна емиграция към САЩ, ГФР  или Австралия. Насочихме се към Любляна. Преди това минахме покрай пещерата Постойна, която преди 13 г. вече бяхме посетили семейно. В нея има подземна железница, с която се обикаля цялата пещера. Задвижва се с електричество. В пещерата живее единственото по рода си пещерно земноводно-ендемит пещерен протей, или наречен още човешка рибка (наподобява саламандър). Пещерата се е образувала от р. Пивка. Най-голямо удоволствие в Любляна този път изпитахме, като си купихме с български пари (те се приемаха в цялата бивша Югославия), един истински балкански хляб (бяха ни омръзнали франзелите). Транзит преминахме Загреб.  На следващия ден, 21 октомври 1986 г. прекосихме Хърватия и Сърбия, премихме през Нови Сад, Белград, Ниш, Пирот, Калотина и се прибрахме в нашата си София. 

За 22 дни преминахме 22 хиляди километра, видяхме 7 столици, 156 големи града. Бяхме млади, силни, добре тренирани соц-туристи, със соц-возило. Късметът беше с нас  – почти никъде не ни валя дъжд, вятърът беше попътен! Но в края на пътуването умората беше очевидна! Спътниците проявиха смелост и заявиха: „Татко, с теб повече никъде няма да тръгваме!“. Но след 10 години отново пожелаха: „Татко, да направим отново такава екскурзия!“. Този път, обаче, аз бях пораснал с 10 години. Преди бяхме спартанци. Годините не са намалили желанието ни  да пътуваме, но вече търсим удобства, самолети, хотели... Това е животът!

Сем. Георги, Йорданка и Веселин Гуторанови