Соц-автотуристи из Европа (част 1)

Соц-автотуристи из Европа (част 1)

Годината беше 1986. Все пак имаше някакъв „проблясък“ на предстояща „перестройка“.  Като всяко младо семейство, първата ни мечта беше да си купим собствен автомобил. С много спестявания и лишения. Навремето имаше афоризъм: „Който яде само марули - ще си купи „Жигули“. Не можехме да разчитаме на дотации от родители, защото и те бяха добре „ошушкани“от „процъфтяващия социализъм“. Да си купиш кола „на старо“ (сега се нарича „секънд хенд“) беше неизгодно, защото бяха по-скъпи от новите. А за нови се чакаше 10 години. Внасяш 1500 лв. депозит (при заплата 80 - 100 лв.) в „Мототехника“, и чакаш, чакаш, докато получиш телеграма, че в 3-дневен срок може да довнесеш разликата и да си купиш нова кола. Възможни марки - само соц-производство: „Москвич“ 401, 403, 404, 408, 412 (какъвто свариш), „Жигули“ (после наричани“ Лада 1, 1200, 3, 4, 5, “Нива“), двутактовите на Германската демократична република (ГДР) „Трабант“, „Вартбург“ (после имаше и 4-тактов), „Рено-Булгаралпин“. „Волга“ се разрешаваше само с писмо от ЦК на БКП (Централния комитет на Българската комунистическа партия),  на „големи“ партийни секретари и председатели на кооперативи и земеделски стопанства. По-късно пуснаха и няколкостотин броя „Тойота“ за татковите и мамините чада на членове на правителството и ЦК на БКП.

Неочаквано ме изненада телеграма, че на 6-ата година мога да си купя „Трабант“ (по-престижни бяха съветските коли, но за тях трябваше да чакам още 4 години). И така - радост за младото семейство! Трабант! По-късно имах „Москвич“ и дори участвах в едно рали на Врачански окръг през 1973 г., на което се класирах втори. 

С „Москвича“ на рали “Врачански окръг“, 1973 г.
Снимка на любимия „Трабант“ 601

Единствено чрез разрешение на Съюза на българските автомобилисти (СБА), на който за щастие бяхме членове, можеше да се посети съседна Югославия (доста по-напреднала и „разкрепостена“ от нас за периода на 60-те и 80-те години на ХХ в.), или най-много ГДР, Полша, Унгария, Румъния (три  пъти ходихме до Югославия, за да си купуваме автомобилни гуми и някои „чаркове“ за колите, „найлонови“ ризи и бельо, даже и газова печка (нещо невъзможно у нас). Забранено беше да пътуваме за Албания и СССР, както и в съседните „гнили капиталистически“ държави. Имаше и една важна преференция:  който шофира 10 г. безаварийно и „без регистрирани нарушения“ получава от СБА грамота „Златно кормило“. Това вече даваше „по-далечни хоризонти“: пътуване и в капиталистически страни.

Дългоочакваното „Златно кормило“ за мен дойде чак през 1986 г. Семейно поукрепнахме, децата пораснаха и започнаха да се задомяват. На път беше да се осъществи мечтата ни за обиколка на Европа с автомобил: аз, жената, дъщерята и синът. Току-що бяхме дочакали да си купим „Лада 1200“ - чисто нова! Добре, но дъщерята съвсем скоро се беше омъжила за добро момче, но офицер в Строителни войски. ВКР (Военното контраразузнаване) не разреши на дъщерята да пътува като съпруга на офицер. Синът предложи да вземем бъдещата му съпруга. Нямаха още брак и разрешиха да ѝ бъде издаден задграничен паспорт само с декларация от нейните родители (въпреки пълнолетието ѝ). За мен започнаха административните затруднения: освен задграничните паспорти трябваше да извадим визи поотделно за Австрия, ГФР (Германска федерална република), Франция, Испания, отново Франция, Швейцария, Италия, като визите определяха точно на коя дата и за колко дни влизаме в съответната държава, кога я напускаме и кога ще влезем и излезем в следващата държава.

Можехме да преминем свободно през СФРЮ (Социалистическа федеративна република Югославия). С писмо от СБА можехме да закупим от БНБ долари (при курс 2 лв. за долар: 80 долара за поддръжка на автомобила, 90 долара за за бензин (1 литър в чужбина излизаше 1,5 долара), и по 40 долара за храна и „спане“ на човек. Напълних багажника с консерви и пресни зеленчуци, само хляб купувахме на място. Решихме и въпроса с нощувките: бяхме млади, силни и „окрилени“ - двама спяха в колата (седалките стават хоризонтални за спане), двама – навън, в палатка (редувахме се). Идилия! 500 кm шофирам аз, синът спи, 500 кm шофира той - аз спя. Спираме където ни завари вечерта - на ливадка, в горичка, или на къмпинг, вдигаме къмпинг лампата на дърво, свети като ден, вечеряме сладко, преспиваме, на сутринта - закуска, правим кафе или сухо мляко на спиртен котлон, и с пълен термос поемаме към следващите 1000 кm. Имахме късмет с хубаво слънчево време. На Ривиерата беше горещо и се налагаше всеки ден да „вземаме душ“ – имаше такива кабинки с монети по къмпингите и ги ползвахме по двама. При приятели спахме 1 нощ в Словения, 2 нощи във Виена, на хотел: 4 нощи в Париж, 1 нощ в Лозана. Маршрутът ни бе: Югославия, Австрия, ГФР, ГДР, Франция, Андора, Испания, отново Френската ривиера, Швейцария, Италия, Венеция, Хърватия, Словения, София. Използвахме второстепенните пътища, по магистралите трябваше да плащаме непосилни за нас такси, но това ни даде възможност да посетим 156 града, 7 столици, 18 музеи и катедрали, 14 от 40-те замъци в долината на р. Лоара. Разрешиха ни да излезем с 6 туби бензин и 1 пълен резервоар. Чак в Женева в една централна банка ни обмениха скътани български пари, за да може да купим бензин за връщане - никъде не зачитаха българския лев. 

Хълмът Авала е един от символите на Белград. На снимката се вижда Паметникът на незнайния войн. (Сн. https://bg.wikipedia.org/wiki)

В Югославия обиколихме Белград, посетихме хълма Авала (с телевизионната кула, разрушена във войната 1999 г.). За разлика от нашите пътища имаше първокласна пътна магистрала чак до Марибор (на словенско-австрийската граница). Преспахме при приятели в селището Шит в Словения, а на сутринта през Марибор влязохме в Австрия, заобиколихме Грац и около обяд бяхме във Виена. Семеен приятел ни посрещна и ни развежда два дни: видяхме Щефан Кирхе (църквата „Свети Стефан“), замъка Белведере, паметника на Моцарт – отпред с ключа сол, Шонбрун, Хофбург, Кметството, Виенската държавна опера, хълма Каленберг, развлекателния парк Пратер с прочутото Виенско колело. 

Известният паметник с ключа сол на великия композитор Волфганг Амадеус Моцарт във Виена
Панорама на двореца Шонбрун – основна забележителност на австрийската столица (Сн. https://de.wikipedia.org/)
Виенското колело в парка Пратер, превърнало се символ на града (Сн:https://de-academic.com/)

 След два дни се отправихме към Залцбург. Омая ни красивото разположение на града на хълмове, и особено старият дом - музей на Моцарт - голяма каменна къща, в която на 27 януари  1756 г. се е родил Волфганг Амадеус Моцарт (починал е през 1791 г. във Виена). Навлязохме в ГФР. През Фройденщадт и Фрайбург се отправихме към Мюнхен. Там посетихме Марианплац, катедралата „Петерскирхе“, „Дева Мария“ и „Английската градина“. На другия ден бяхме в Щутгарт. Градът е разположен „на етажи“ по хълмовете наоколо. Тук посетихме красивия Шлосплац, музея на Мерцедес, Двореца. 

Фрауенкирхе (църквата Света Богородица) е сред символите на Мюнхен. (Сн. https://de.wikipedia.org/)
Музеят на Мерцедес–Бенц в Щутгарт (Сн:https://commons.wikimedia.org/)

Вечерта към 22 ч. бяхме на немско-френската граница. Не ни пуснаха веднага. Наложи се да изчакаме два часа, за да влезем на следващия ден (на датата, записана на визите ни).  Прекосихме провинция Елзас. Преди е била немска, а сега - френска. 

Из старата френска част на Страсбург (Сн: https://de.wikipedia.org/)

На сутринта пристигнахме в Страсбург, разположен на брега на р. Рейн. Латинското име на града било Argentina. Разположихме се на удобен къмпинг близо до центъра на града. Страсбург е седалище на няколко европейски институции: Съвета на Европа, Еврокорпуса, Европейския парламент и омбудсмана на Европейския съюз. Впечатлиха ни улиците в старинен стил.

На другия ден се устремихме  на север. С автомобила прекосихме гр. Нанси, преминавайки през  площад „Станислав“ с красива триумфална арка. 

Площад „Станислав“ с красивата триумфална арка в гр. Нанси (Сн: https://fr.wikipedia.org/)

След  около 340 кm влязохме в Париж, малко след обяд. Една постигната мечта! Имахме указания къде да намерим „туристическа спалня“ в центъра на града, ул. „Мабийон“ 19.  От дългото пътуване  бяхме объркали дните, мислехме, че е събота, а то било неделя. Чудехме се как лесно намерихме място за паркиране в центъра. На другия ден вече се наложи да платим за паркомястото. На всичко отгоре пропуснахме да отидем в „Лувъра“ в неделя, когато посещението беше безплатно. Музеят почиваше в понеделник  и се наложи да изчакаме до вторник. Но в неделната вечер успяхме да  посетим Айфеловата кула. Изкачихме се с асансьора и Париж се разкри пред нас като на длан. Синът беше ходил с филхармония „Пионер“ като дете,  на фестивал, и ни беше като екскурзовод.  Показва ни много обекти. А в другите дни на светло обиколихме редица от най-големите забележителности на града. 

Айфеловата кула и катедралата „Парижката Света Богородица“ са сред най-известните символи на френската столица. (Сн: https://bg.wikipedia.org/wiki/)

Айфеловата кула е построена от Густав Айфел в парка „Марсово поле“ край Сена, като входна арка на Световното изложение в Париж през 1889 г. Тогава вътре нямало асансьор и една малка група туристи се изкачили пеша и поставили на върха трибагреника на Франция. Процедурата била съпроводена от 25 оръдейни залпа. Договорено било кулата да се събори след 20 години, но интересът към нея, като символ на Франция, я запазил повече от един век. Когато Хитлер превзел Париж разпоредил на генерал Дитрих фон Холтиц да я разруши, но генералът  не се подчинил, и убедил диктатора да бъде съхранена  (смятали, че Париж ще бъде вечно немски). За втори символ на Париж аз определям Нотър дам дьо Пари („Парижката Света Богородица“), дала името си на най-известния роман на Виктор Юго. Това е средновековна католическа катедрала в готически стил. Има 3 портала: на Света Анна, на Страшния съд, и на първия християнски мъченик - Свети Стефан. Строителството ѝ започва преди 860 г. Катедралата има 10 камбани, много розетки, статуи, картини.                                                                       

Всеки интелектуалец произнася името на Лувъра с особено вълнение, а влезеш ли в него обикаляш „като за последно“. В този музей се съхраняват над 380 хил. артефакта, и са поставени 38 хил. обекта от праисторията до XXI в. -  най-известните произведения на изкуството, включително „Мона Лиза“ и „Венера Милоска“. 

Прочутият национален музей Лувър посреща милиони туристи годишно. (Сн. https://presse.louvre.fr/

На следващия ден се устремихме към хълма Монмартър, където е разположен квартал, известен със своята артистичност и красота, църкви, параклиси, музеи, художествени галерии, кабарета, театри. Най-голямата забележителност  на този хълм е катедралата Сакре Кьор. Построена е през 1875 г. с дарения на населението в памет на жертвите във войната с Прусия. Към базиликата (висока 94 m) водят 237 стъпала. Тук се намира и плас Пигал, на който се събират художници, които намират модели, желаещи да позират, за да ги рисуват. На площад Пигал се намира Музеят на еротиката, както и студиото на художника Тулуз-Лотрек, както и музеят на Салвадор Дали. В Монмартър, в близост до плас Пигал, на булевард „Клиши“ се намира най-известното кабаре в света – Мулен Руж. 

Базиликата Сакре кьор се издига на хълма Монмартър и се вижда от целия град. (Сн. https://fr.wikipedia.org/)

В предпоследния ден от нашия престой в Париж посетихме двореца Версай. Това е бивша резиденция на френските крале до началото на Френската революция от 1789 г. В двореца са разположени 2300 стаи с камини за отопление, музеи, „огледалната зала“, кралската оперна зала, галерия на битките, но целият блясък уморява обикновения човек и предпочетохме да се насладим на невероятните градини и декорации с цветя, дървета и фонтани. Те не може да се опишат, трябва да се видят! Впечатли ни и къщичката от селцето на кралицата. 

Дворецът Версай, бивша резиденция на френските крале е сред най-посещаваните от туристите обекти край Париж. (Сн. https://it.wikipedia.org/)

След обяд посетихме Художествената галерия на Огюст Роден с 6600 скулптури и 8000 рисунки. Тук е била резиденция на художника от 1908 г. На излизане всеки се впечатлява от скулптурата „Мислителят“. 

Разположението на Булонския лес сред кварталите на Париж, погледнат от Айфеловата кула (Сн. https://fr.wikipedia.org/)

На петата сутрин рано напуснахме Париж и се отправихме на югозапад през Булонския лес. Този парк е 2,5 пъти по-голям от Сентръл парк в Ню Йорк и 3,3 пъти по-голям от лондонския Хайдпарк.                

Следва продължение.

Сем. Георги, Йорданка и Веселин Гуторанови

Публикувано от Prof.Rumen.Penin

Проф. Румен Пенин е географ и пътешественик, ръководител на катедра „Ландшафтознание и опазване на природната среда“ в Геолого-географския факултет на Софийския университет в периода 2006 – 2014 г., доктор от Московския държавен университет. Главен редактор е на електронното списание „Географ“. Автор е на книги, учебници, ръководства, монографии, научни статии, както и на фотографските изложби „Географията като приключение, географията като пътешествие“ и „Географията – пътешествие и приключение“, представени в над 100 селища на България. Изнася поредица от лекции, свързани със своите пътешествия, както и с географското образование и обучение в десетки селища в страната. Той е инициатор и председател на организационния комитет на Българския географски фестивал.

Сподели

Снимка на деня

Панорамата от кулата на Джото, Флоренция

ггф