Пуна и други емоции

Ганеш

Пуна и други емоции

Решихме, че е крайно време да използваме уикенда, за да поизлезем малко извън Мумбай. И фестивалът Ganesh Chaturthi се оказа подходящият момент да отскочим до Pune (или както индийците му казват Poona, а по български – Пуна). Това е близо 4-милионен град, отстоящ на около 160 km от Мумбай. По принцип е туристически център, но не толкова за чужденци, колкото за местните. Покрай фестивалите централната му част често се пълни. Така беше и сега, но едно по едно… Историята е дългичка, но повярвай ми за три дни ми се случиха толкова много неща, колкото обикновено не ми се случват за месец, а може би и повече време :), така че впечатленията са много.
 
Град Пуна в Индия. Графика: Уикипедия
 
 
Петък
 
Денят започна рано. Стегнах една раница багаж с най-необходимото и учудващо за мен не бях забравил нищо нужно. Групата ни се състоеше от трима французи (Бастиан, Джереми и приятелката му Сара), двама немци (Паул и Андреас) и моя милост. Потеглихме от нашия университет (IIT) към обяд, качихме се в градската железница (изживяване, което никой гост на Мумбай не трябва да пропуска, за да усети изцяло Индия) и пътувахме около 30 минути до Калян – градче в близост до Мумбай, откъдето може да се хване междуградския влак. Тъй като в Индия железниците често са претъпкани е нужно три дни преди пътуване да си купиш билет за влака, ако искаш да имаш запазено място. Е, ние не го бяхме направили, така че се наложи да пътуваме втора класа, без запазени места и с нагласата, че може и да не намерим дори къде да седнем. Влаковете в Индия не са от най-новите, нито релсите са от най-поддържаните. И въпреки, че железницата е най-големият работодател в цяла Азия, нещата както навсякъде в Индия инфраструктурно не са от най-добрите. И все пак успяхме да намерим място и 3,5-часовият път към Пуна не бе толкова неприятен, колкото очаквахме да бъде.
 
По време на целия път из влака щъкат всякакви амбулантни търговци, които предлагат всевъзможни неща. И докато разбирах тези, които предлагаха ядене и напитки, или сладки неща, то определено не разбирах други, които минаваха с разни покривки, фенерчета и всякакви други глупости, които не са нужни никому. За радост като минават само викат какво продават, но не ти се натрапват да го продават. Ако искаш - взимаш, ако не - минават натам.
 
 
Влакът минава през изключително красиви местности – Лонавла е малко градче на средата на пътя. Природата около него е прекрасна. Разположена в планината и в близост до две пещери. Набелязохме веднага мястото за посещение при следващата възможност някой уикенд. Най-малко температурите бяха с поне 10 градуса по-ниски от Мумбай, но все пак дъждовният сезон не е отминал напълно и не изглеждаше най-приятно докато пътувахме в дъжда.
 
Пристигнахме в Пуна малко след 19:00 часа. Там ни посрещна един индийски приятел на Бастиан – Прадип, който в момента живее в Амстердам и работи в медицински център, но семейството му е в Пуна и случайно или не той се озова там по същото време. Хубавото беше, че той познаваше града и не ни се наложи да се лутаме много докато направим нещо, а и в общи линии с него не си позволяваха да се опитват да ни лъжат (много).
 
 
Настанихме се в National Hotel, който е един от описаните в Lonely Planet пътеводителя в категорията Budget, така че не очаквахме кой знае какво. Взехме две бунгала и срещу около 10 лв. всеки имахме осигурена нощувка, включваща чай сутрин и вечер, закуска нямаше. Бунгалата бяха разположени в не голяма, но добре поддържана градина, бяха чисти и имаха нужното. В банята имаше течаща топла вода, което е по-скоро изключение отколкото правило в нискобюджетните индийски хотели.
 
 
 
Вечерта прекарахме в разходка из централната част, където течеше индуисткият фестивал Ganesh Chaturthi. Ганеш в индийския епос е бог на щастието, който унищожава всички пречки. Повелител е на мъдростта, интелекта, обучението, разсъдливостта, късмета и щастието, врати, порти, входове, домакинството и писането. Има слонска глава, четири ръце, но човешко тяло. Легендата е противоречива за това как той е получил това лице. Най-разпространената версия е, че той е син на Шива (същият многорък Шива, за когото често сме слушали). Роден е, докато Шива е бил някъде в битки, и е израстнал без баща си. Когато един ден Шива се завърнал вкъщи, той никога не бил виждал сина си, а Ганеш също не бил виждал баща си. Ганеш пазел вратата на банята, докато майка му се къпела. Шива поискал да бъде допуснат вътре, но Ганеш не позволявал. Ядосан Шива обезглавил Ганеш и го прокълнал главата му бъде заменена с лика на първото животно, което премине. Това животно се оказало слон. Едва след това разбрал, че това е собственият му син, но вече било твърде късно. Фестивалът е посветен в негова чест и продължава 10 дни. Завършва с церемониално потапяне на статуите му във вода (океани, морета, реки, езера, а когато такива липсват във водни резервоари). Фестивалът е най-известен в щата Махаращра и затова най-популярно е празнуването му именно в Мумбай и Пуна.
 
 
 
Самият фестивал представлява множество декорации, показващи различни етапи от индийската митология, които не са задължително свързани с Ганеша, но на всеки “щанд” има поне едно мурти (фигурка на Ганеш, изразител на идеала към него). Така можеше да се види сцена за това как Шиважи е избягал от затвора с хитрост, скрит в кутии с храна; история за това как митично същество убива непобедим враг, който не може да бъде убит от човек или животно и не може да бъде убит през деня и през нощта и други подобни. Невероятно впечатление правеха огромните дворци и храмове, които светеха във всички цветове, в които се провеждаха различни танци или ритуали, и в които през деня човек можеше да влезе. Впечатляващ беше един с огромно мурти на Ганеш, както и един, който във вътрешността си бе изцяло направен от сребро и в който ни забраниха да снимаме, а влизайки в него трябваше да се събуем (индийците обичат религията си, обувките обикновено са от кожа, а кожата означава нещо лошо – оттам тръгва всичко).
 
 
 
След разходката ни из хилядите съоръжения по все още проходимите улици, тъй като основните събития бяха събота и неделя, отидохме да хапнем, а след това потърсихме бар. За съжаление, Прадип не живее в Пуна от 10 години и не знаеше дали има барове, които са отворени след 11:30 (в Индия има строги закони и всички заведения затварят в определен час, който е различен за определени градове и щатове, в Пуна това е 11:30). Затова попитахме един шофьор на Рикша (те обикновено знаят всичко – могат да ти кажат всяко едно местенце в града, но в повечето случаи са нагли и гледат да изкарат някоя рупия). Същият ни каза, че знае къде има такъв бар и че е близко, но държи да ни закара. Когато се спогледахме как ще закара 7 души, а с него – 8 с една малка рикша, която събира максимум 4 той каза – “няма проблеми”, а Прадип възкликна: “Всичко е възможно в Индия. Досега не бях виждал подобно нещо”. И наистина шофьорът успя да качи 5 човека на задната седалка и трима на шофьорското място, включая него. Рикшата се движеше и след не повече от километър стигнахме до мястото.
 
 
Барът се оказа доста скромен, затова пък отворен постоянно. Наливна бира нямаше, всичко се сервираше в бутилки. След няколко рунда Kingfisher, решихме да пробваме някоя типично индийска бира (Kingfisher е английска, но се прави в Индия). Имената звучаха интересно – Cannon 10000, Hywards 5000, Good Times… но ние се спряхме на Knock Down. Бирата беше с 8 процента алкохол. Изключително тежка и силна. В крайна сметка след няколко бири и едно уиски за десерт решихме, че е време да си ходим и дори след като не остана нищо на масата глупавият собственик дойде да ни казва, че ако не поръчваме нищо трябва да си ходим. Съответно не получи никакъв бакшиш. Прибрахме се в ранните сутрешни часове на съботния ден.
 
 
Събота
 
Денят започна със събуждане по обяд и след закуска с доста вкусни тестени изделия и традиционния индийски чай (ароматен чай, подправки, много захар и мляко), който аз обожавам, се насочихме към тур из забележителностите на Пуна. След определени разправии с някои шофьори на рикши, които искаха да ни вземат двойно или дори тройно повече пари отколкото всъщност би ни струвало и отказвайки да включат апарата за отчитане в крайна сметка попаднахме на “честен шофьор”, който ни закара с отчитане на апарат и съответно получи бакшиш за това. Първата ни спирка бе пеещерният храм Pateleshvara. Той се намира много близо до реката Мула-Мутха (В Пуна двете реки се сливат и затова името е и на двете заедно). Представлява малък незавършен храм от VIII в. Има сравнително голяма, добре поддържана градина, в която хората идват за да си почиват в сянката, да четат книга и вестници или просто да постоят сред природата. Самият храм си е работещ и има хора, които идват да се молят или да извършват ритуали. Прекарахме близо 2 часа в релакс сред чистия въздух обграждащ храмът, в сладки приказки, преди да потеглим за обяд.
 
 
 
Намерихме си стилен ресторант, в който за първи път откакто бях в Индия ядох телешко месо. Нали кравите са свещени животни и затова такова не се предлага никъде. Дори в Mc Donald’s няма Big Mac. Изключително вкусен телешки стек, сготвен добре и струващ почти нищо.
 
След доволния обяд потеглихме към Lal Mahal. Дворец, построен в памет на Шиважи. Срещу вход от 2 рупии (това е около 5 ст.) влязохме в двореца, в който снимането беше забранено, но и нямаше какво толкова да се види – картини рзаказващи исторически събития, събрани в една от стаите и една отворена стая, както и макет на Махаращра и империята, която изградил Шиважи – един от лидерите на този щат и негов най-могъщ владетел през вековете.
 
 
Точно срещу Lal Mahal се намира Shaniwar Wada. Построената през 1732 г, крепост е била седалище на Пешвите, но през 1828 г. всичко е било изгорено до основи. Останали са масивните каменни стени. Сега съоражението се е превърнало в привлекателна и спокойна градина, в която човек може да се отпусне или да се разходи по крепостните стени и да се наслаждава на гледките. Единственият недостатък е че мястото, затваря в 18:00 часа, защото вечерта от 20:15 има светлинно шоу вътре, за което се плаща отделно.
 
 
 
Когато излязохме от Shaniwar Wada вече беше почти 19:00 часа. Имахме уговорка за 20:00 часа с французите, с които се разделихме, за да изпратят Бастиан, който рано неделя сутрин летеше към Франция. Уморени от дългото ходене из центъра решихме да седнем малко в двора на училище, намиращо се точно до Shaniwar Wada. Оказа се най-старото училище в Пуна, което все още действа. И тъй като както вече споделих истинската атракция в Пуна за местните не беше фестивала, а ние, не отне много време преди да бъдем наобиколени от няколкод деца, които държаха да ни питат за всичко възможно. Говорихме над 40 минути с тях. Изключително забавно им беше да разберат от къде сме. Когато чуха за германците веднага казаха: “Хайл Хитлер”, а за французите споделиха, че мразят англичани и не могат да говорят английски. Посмяхме се с тях, поговорихме си, разказаха ни за училището си, за културата си, питаха ни харесва ли ни празника и дали сме видели всички сцени, дали сме снимали. И като стана дума за снимане изключително държаха да се снимаме с тях.
 
 
 
 
И някъде около снимките се обадиха французите, които се бяха намерили с Прадип, който ни заведе в добро място за вечеря, където за пореден път се наладихме на типични индийски специалитети, които междувременно започват да ми стават много вкусни. Прадип трябваше да ходи при семейството си веднага след вечерята, така че му благодарихме и се разделихме с него, а ние направихме разходка из централната част отново, но хората бяха почнали да се разотиват. Решихме да минем по различен път този път, а не по традиционния. Случайността обаче ни запрати в квартала на червените фенери, от който искахме да се измъкнем възможно най-бързо. Проститутки от всякаква възраст и всякакъв пол стояха по края на улицата и приканваха да им се обърне внимание. Около 60% от тях обаче приличаха, а най-вероятно и бяха травестити. Бяхме нацелили сравнително кратка уличка, така че бързо успяхме да се измъкнем и когато по-късно пак минавахме в близост до този квартал няколко индийски младежа ни спряха и ни казаха в никакъв случай да не отиваме в тази зона, защото е опасно. Е, ние вече знаехме, но им благодарихме за загрижеността. Проституцията в Индия е забранена и наказауема със солидни глоби и затвор от 5 години, но въпреки това по официални данни близо 10 милиона жени са проститутки. Всичко, разбира се, е свързано с беднотията.
 
След неприятната и нежелана среща с квартала на червените фенери попаднахме в поредния декоративен храм, в който ни дадоха по един кокос и ни казаха да го дарим на мутрито на Ганеша. Направихме го, а местните очевидно бяха щастливи.
 
 
Малко разправии с рикшите докато уговорим цена, която не е два пъти над стандартната и се озовахме в хотела, а часът бе 2 след полунощ. Пътят, обаче, не мина съвсем без инциденти. Бяхме четирима човека и затова Паул седна на предната седалка до шофьора. Някъде в тъмницата ни спряха полицаи, защото седенето на предната седалка на всеки друг освен шофьора в малките рикши е абсолютно забранено. Бяхме подготвени от Прадип с неговите истории по време на вечерите за срещата с индийската полиция. Полицаите се направиха в началото на важни. Не поискаха да ни видят документите, но като видяха, че сме европейци си поискаха подкуп от 500 рупии (стандартната тарифа, която използват за чужденци, както бяхме разбрали по-рано. Това е 16-17 лв) Категорично отказахме и започнахме да се правим, че говорим трудно английски. Казахме им, че нямаме пари и да ни водят в полицейското отделение (нещо, което никога не правят, защото така няма да си вземат подкупа). След като видяха, че няма да успеят да измъкнат париот нас те изведнъж обърнаха тона, взеха да се ръкуват с нас и да ни пожелават весела вечер. Рецептата за справяне с полицаите тук е да ги уплашиш. Ако настояват за подкуп, да си запишеш имената им, да ги заплашиш, че ще докладваш и да настояваш да ти издадат акт или да те заведат в полицейското отделение. Според Прадип често се случва да се опитат да измъкнат нещо от теб дори да не си направил нищо нередно. Затова човек не трябва да се поддава им да им дава нищо. При нас се случи точно така и добре, че Прадип ни беше разказал тези истории, иначе щяхме да сме се насрали от страх и да сме им дали парите, които искаха.
 
 
Неделя
 
Последният ден от посещението ни в Пуна започна около 10:00 с топъл и вкусен чай и континентална закуска – разбирай препечени филии с масло и сладко. Отправихме се към Кореагон парк. Това е “западняшкият” квартал в Пуна. В него се намират редица хотели, подходящи за всеки джоб. Най-значима забележителност тук е курортът за медитация Ошо (ашрамът). Става дума за огромна по площ зона, разположена в парк, в който западняците лежат в слънцето и си мислят, че получават просветление от това. За да влезеш вътре трябва да платиш 1300 рупии (около 40 лв), да си купиш две роби – червена и бяла, както и да си направиш тест за СПИН на място. Последното изискване е предимно заради славата на създателя на този курорт за медитация Ошо в хипи средите в Европа, САЩ и дори Южна Америка, придобила сериозна популярност през 70-те години на известния век и донесли му славата на “секс гуру”. В крайна сметка решихме, че не си заслужава да влизаме, защото няма какво толкова да се види.
 
 
Вместо това отскочихме до националния мемориал за Махатма Ганди, наричан още Палат на Ага Хан. Индийският лидер, довел до независимостта на страната с делото си е бил под арест от англичаните в този палат близо две години след като подписва декларацията “Quit India” през 1942 г. По време на ареста му там умират секретаря му (за над 35 години служба), който той има като свой син, както и съпругата му. След като англичаните не позволяват да излезе от палата, а Ганди не позволяват да отнесат телата им той сам ги кремира, а прахът им се намира в специално отделен ъгъл от палатът. Там е и прахът на Ганди, докаран след убийството му от Делхи. Самият дворец има огромна градина, модернизиран е така, че се захранва почти изцяло от соларна енергия, а картини и статуи проследяват живота и делото на Ганди в отделните стаи. Запазена е и стаята, в която той и съпругата му се живели.
 
 
 
 
Обядвахме в “германската пекарница” (German bakery) в Кореагон парк, където хапнахме хубав омлет с прясно изпечен хляб, а за десерт получихме типично немски ябълков щрудел.
 
Доволни от престоя си в Пуне потеглихме към гарата, където си купихме билети за влака. Когато се озовахме на коловоза, влакът беше пристигнал и за наша неприятна изненада двата вагона, които не бяха със запазени места бяха толкова пълни, че не само, че трябваше да стоим прави по целия път, а нямаше дори да стигнем. Паул се качи, но аз отказах и Анди ми се нави на акъла да отидем да питаме кога е следващият влак и да се залостим да чакаме да пристигне и веднага да се качим и да заемем места. Оказа се, че той тръгва само 30 минути по-късно и когато бяхме на коловоза, от който тръгва точно го бяха композирали. Качихме се, седнахме и макар че пак се претъпка, ние си пътувахме без проблеми и добре.
 
Пристигнахме в Калиан, откъдето решихме да си спестим новото блъскане в градката железница и да вземем рикша до IIT. Качихме се и някъде по пътя шофьорът нервно ни попита: “Sir, any problem?” И макар, че не се бяхме усетили до момента след като каза това ни стана ясно, че има нещо гнило. Първо си мислихме, че кара по някакъв друг път, за да навърти сметка. Това се оказа и истина, глупакът въртеше обиколки по околовръстното. Но по-смешното беше, че си беше играл с апарата за отчитане на сметката и той показваше над 300 рупии. Явно ни беше взел съвсем за глупаци, ако си мислеше, че ще му ги платим. Заплашихме го, че ще викнем полиция. Започнахме да си вадим телефоните и да снимаме с апарата и той сериозно се уплаши и ни закара, а ние му платихме по-малко отколкото бяхме готови да платим за пътя, но обещахме, че няма да подадем жалба срещу него. Той подви опашка и си тръгна.
 
 
Текст и снимки: Владислав Лазаров
--------------------------------------------------------------
Владислав Лазаров е старозагорец, който от години живее и работи в Мюнхен, Германия. Половин година от живота си прекарва в Мумбай, Индия, където получава част от магистърското си образование. През това време той успява да обиколи популярни и закътани части от индийския субконтинент. Очаквайте и други негови разкази за необятната Индия!
 

Публикувано от dimitar.zhelev

Сподели

Снимка на деня

Анлийска есен, Кенсингтън парк, Лондон