Призрен – балкански град в подножието на Шар планина

Призрен е град, за който бях чувал още като дете. Наши близки казваха, че имат роднини в този град, и аз от любопитство го открих на картата на бивша Югославия. В онези времена не бе лесно да се пътува до нашата съседка на запад и така и не разбрах дали тези познати някога се видяха с роднините си. По-късно в университета, в рамките на втората ни специалност – история, се запознах по-подробно с връзката на Призрен с българската история.

При образуването на Косово градът остана в него. България бе една от първите страни, признали новата държава, и веднага се замислих как може да се попадне там. След като поутихнаха вълненията и сериозните военни сблъсъци между Сърбия и Косово, успях да организирам пътуване за студентите от ГГФ на СУ „Св. Климент Охридски“ през Северна Македония до Косово, като включих столицата Прищина и Призрен. Оттам продължихме от север на юг през интересните и почти непознати албански градове и се прибрахме през Охрид и Битоля с много впечатления и спомени. Балканските страни, макар и наши съседи, продължават да ни изненадват с многообразието на природата, хората, историята и културата си. И при всяко пътуване правим своите лични географски открития.

Призрен е разположен в западното подножие на Шар планина, онази същата, за която се пее в известната българска песен „Притури се планината“ в уникалното изпълнение на Стефка Съботинова. Песента е известна тук като „Се навали Шар планина„ (потърсете в интернет песента с това име). От този район са корените и на други български народни песни.

Градът е разположен живописно на р. Призренска Бистрица, която се влива в по-голямата р. Бели Дрин. Той се намира в южната част на известната историко-географска област Метохия. От по-високата част на града се откриват чудесни гледки на запад към долината на Бели Дрин и планината Пащрик (1986 m), а на север – към ридовете на планината Църнолева (1177 m), ограждаща от юг Косово поле.

Призрен е с почти еднаква надморска височина със София – 563 m, климатът му обаче е по-топъл (ср. год. t 12 °С) и по-влажен (год. сума на валежите 860 mm). Населението му по последни данни е над 100 хил.д., а на цялата община - над 200 хил.д. Преобладават етническите албанци (около 80%), но тук живеят и босненци, сърби, българи, турци, евреи, цигани и др. В това отношение прилича на много балкански градове с подобно смесено население.

В южна посока от Призрен е областта Призренска Гора, където живеят българи, които са мюсюлмани (ислямът тук е приет през XV – XVIII в.). По-малката част от Гора е в Албания, а две села от горани са в Северна Македония. Говорът им е свързан със западнобългарския диалект, запазили са редица специфични обичаи. По-голямата част от тях живеят в Призренска Гора, като общият брой на гораните в Косово се оценява на над 10 000 души.Според други оценки те са значително повече, но са се разпръснали из бивша Югославия.

Историческата съдба на Призрен е дълга и интересна. Градът се споменава в стари исторически документи като едно от големите селища на илирите. В района на крепостта над града са открити археологически доказателства за селищна дейност около 2 хил. г. пр.н.е. В античността го свързват с името Теранда. Градът е влизал в границите на Първото българско царство, по-късно в него е създадена Призренска българска епископия към Охридската българска архиепископия. По време на византийското владичество през 1072 г. в града избухва въстание против византийската власт под водачеството на Георги Войтех, а по-късно тук е обявен за български цар Петър III (Константин Бодин), считан за пряк наследник на цар Самуил. След възстановяването на българското царство Призрен е отново под българско управление, а по времето на Константин Тих е в границите на Търновското царство. По-късно е столица на сръбското Душаново царство.

През 1455 г. градът пада под османска власт. През 1878 г. тук е създадена албанска национална организация – Призренска лига, която управлява територията на Косово и Метохия до 1881 г. След Първата Балканска война Призрен е включен в състава на Сърбия. По време на Първата световна война градът е превзет от българската армия и през декември 1915 г. е посетен от българския цар Фердинанд I. Тук са погребани и стотици български войници и офицери. През 1918 г. градът преминава под управлението на Сърбия.

Косово е в състава на Югославия, създадена още през 1918 г., получава автономен статут през 1945 г. и съществува под различни имена до пълния разпад на Югославия. На 17 февруари 2008 г. Косово обявява едностранна независимост от Сърбия. Избира свой парламент и създава нова конституция, според която е „независима и суверенна държава“ с форма на държавно устройство „парламентарна република”. Както в цялата държава, така и в Призрен, избухват сериозни етнически конфликти преди и след решението да се създаде отделна държава Косово. Това е причина големи части от града да са частично или напълно разрушени, да се унищожават ценни културни обекти, да се предизвикат вълни от бежанци.

Къщите на стария град (Калая) напомнят на нашенските и са разположени по планинските склонове. Край мостовете има много кафенета и лавки с всякакви вкусотии, а в малките ресторантчета могат да се опитат местни гозби, което и направихме със спътниците ми. Еврото е официалната валута в Косово, но се запознахме и с търговец, който каза, че при него може да пазаруваме и с левове, тъй като често идвал в България и поддържал търговски връзки с български бизнесмени.

Попаднахме на религиозен албански празник, за който много млади хора бяха облекли национални носии и танцуваха под звуците на голям оркестър в центъра на града. Техният танц, напомнящ нашето хоро, се извиваше на главния площад до късно вечерта.

След етническите сблъсъци в града и Косово са останали малко православни черкви. Тогава са разрушени и пострадали много християнски черкви и параклиси, превърнали се в призрачни руини на един отминал свят. С интерес разгледахме черквата „Св. Георги“. Тя е била седалище на епископа на епархията Рашка и Призрен. В нея се пазят ценни ръкописи и книги. Най-ценна е иконата „Богородица Одигитрия“ от XIV в.

Друга голяма черква е „Света Богородица Левишка“, която е била издигната през XI в. и по-късно доизградена в т.нар. вардарски стил от Майстор Никола. В нея според специалистите са запазени фрески от периода на царуването на Иван Асен II.

Високо над града се издига крепостта Приздрияна (Призренското кале или още Калая), която е била издигната във византийско време и за първи път е спомената в документ от 1019 г. от Василий II Българоубиец под името Приздрияна. За времето си е изиграла много важна роля за охраняването на керванския път от адриатическите градове през Шкодра и долината на р. Дрин към Тетовското поле (Полога) в днешна Северна Македония.

На планинския склон над града се издига и един от символите на Призрен – православната черква „Свето Възнесение Господне“, която силно е пострадала по време на етническите конфликти в града в началото на ХХІ век. На около 3 km от града е и православният манастир „Свети Архангели“ в границите на крепостта Призренец. В Призрен има и католически храм и синагога (тук e една от най-малките еврейски общности на полуострова) и се издигат няколко джамии. Най-внушителна и интересна в архитектурно отношение е джамията „Синан паша“, построена през 1615 г. С Призрен е свързана и Майка Тереза. Нейният баща – Никола Бояджиу, е оттук. Семейството е албанско католическо.

През последните години Призрен се стреми да привлече повече туристи и да заздрави икономиката си. В града се провежда международен фестивал на документалните и късометражните филми „Докуфест“, основан през 2002 г., на който всяка година има и с българско участие. Въпреки че в Косово все още няма добра туристическа инфраструктура, държавата предприема мерки за развитие на туризма. Макар и малка държава, Косово има какво да покаже на гостите си – природни красоти, културно-исторически паметници, запазени традиции и обичаи, вкусна кухня. България откри консулство в Призрен, към което българите могат да се обръщат за помощ или консултация, когато планират пътуване в този град.

Хората в града с гордост казват: Когато Париж е бил в блато, Призрен е бил постлан с калдъръм. Историята отдавна е разменила ролите им и само бъдещето ще покаже накъде отива този стар балкански град.

Автор: проф. Румен Пенин