Моераки и Дънедин – из Южния остров на Нова Зеландия

За първи път видях този природен феномен в един цветен албум за Нова Зеландия, който открих в антикварен магазин на солена цена, но тогава това бе един от малкото начини да видиш другия край на света. Това бе преди 40 години, бях студент по география и този ценен албум разглеждахме със състудентите и близките ми много пъти. На една вътрешна страница имаше фотография на „извънземните“ кълба Моераки и се зарекох някой ден да ги видя лично. Успях след... 30 години. Човек може да забави изпълнението на мечтите си, но не и да ги забрави... 

В този етап от пътешествието ни из двата острова на Нова Зеландия се намирахме на Южния остров и с група весели австралийци се придвижвахме от Крайсчърч към Дънедин, два от по-големите градове на страната. Шофьорът на автобуса, кроткият и разговорлив Санди, ни даваше информация за това, което виждахме пътьом, но като наближихме очакваното от мен място, той каза че по принцип не влизало в маршрута му. Възмутих се, обърнах се към спътниците с горещи географски доводи и след малко всички бяха на моя страна. Официално се обърнаха към шофьора, свързаха се и говориха по телефона с шефовете му и получихме разрешение за час и половина да се отбием на знаменития залив, в единия край на който имаше наблюдателна площадка, ресторант и сувенирен магазин. Санди сподели, че е чувал за мястото, но никога не е бил там, и не е знаел, че това е рядък географски обект, който се среща на малко места по света. Дори реши да дойде с нас и да го разгледа, макар че от паркинга трябваше да се изминат пеша няколкостотин метра.

Пред нас се откри гледката към мечтания плаж – Коекохе. Вляво висок откос, в подножието му и по пясъчната ивица и в плитките води се „търкаляха“ огромни каменни топки, някои от които разчупени. Преди да тръгнем бях изчел максималното, което можах да открия за тях в библиотеката и в интернет. Но това бяха данни, които забравих в мига, в който пред мен се разкриха тези каменни гиганти. Разбира се, спътниците ми се заинтересуваха как тези топки са попаднали тук, като наоколо не се виждат подобни камъни. Трябваше накратко да изнеса една географска лекция. Австралиецът Питър, винопроизводител от щата Виктория в Австралия, бе много въодушевен. Помоли ни да го снимаме в какви ли не композиции с невероятното чудо.

Учените са категорични, че Моераки са с природен произход, за който няма единна теория, а само десетки хипотези.

Огромните сферични каменни образувания Моераки са пръснати на няколкостотин метра по плажа Коекохе. Описани са научно още през 1850 г. Те са няколкостотин на брой в различно състояние – някои са цели, други напукани, трети разцепени. Диаметърът им варира от няколко десетки сантиметра до 2,2 m. Отделни валуни достигат и до 3 m в диаметър. Според геолозите те представляват конкреции – кълбовиден минерален агрегат с плътен зърнест и радиално-лъчев строеж. Съдържат калцит, железни, манганови и магнезиеви съединения и др. В много случаи в централната част има органично включение, което се счита, че е основа за началото на растежа на конкрецията. Обикновено тези конкреции се образуват в порести седиментни скали като пясъчници, глини и др.

Причината да се разкрият на повърхността са абразията и ерозията, които разрушават намиращите се тук палеоценски аргилити (седиментна скала, съставена преди всичко от глинести частици при втвърдяването на фини глини). Според някои учени произходът им е и биогенен, тъй като са открити скелети на костенурки, плезиозаври, мозазаври, морски червеи и др. Това води до предположението, че в края на кредата и началото на палеоцена (преди около 66 млн. г.) вероятно е започнало образуването на валуните в морски условия. По-късно вертикалните движения са изнесли земните пластове на повърхността, а ерозията и абразията са изровили каменните валуни. На места се виждат валуни, подаващи се от близкия стръмен склон на различна височина.

Подобни сферични образувания има на още няколко места в Нова Зеландия, но нямат тази известност, а също и на о-в Чамп в архипелага Франц-Йосифова земя, националния парк Теодор Рузвелт в Северна Дакота, а също в Юта, Уайоминг, в Каракалпакстан (автономна република в състава на Узбекистан), Казахстан и др. Но именно тези сфери в Коекохе дават наименованието на типа образувание „Валуни Моераки“.

Легендите на маорите разказват, че тези причудливи форми са се образували от отломките на разбилото се голямо кану, наречено Араи те Уру, когато предците им пристигнали с него по тези места. Пострадалите моряци се превърнали в хълмовете наоколо. Останалата по повърхността на каменните топки мрежеста структура се дължи на заплелите се рибарски мрежи. Дори съществува и хипотеза на любителите на извънземните контакти, че са останали от пребиваването на извънземни по тези места, или са изпратени от друга извънземна цивилизация като носители на информация. Запазили са се фотографии на Моераки от началото на XX в.

Санди и австралийците благодариха, че им „открих“ този обект и се чудеха защо не са ни го предложили в маршрута между двата града. Понякога неща, които са ни под носа, не са интересни за нас, но за любознателни чужденци са чудеса. Вечерта Питър и съпругата му ни поканиха на вечеря с Нори, която премина много приятно и оживено, защото разговорът, освен за география, бе и на тема производство на вино, а аз съм израсъл в Пазарджишко, където вино да искате... говорихме за сортове лозя, за бяло и червено вино, за отношението на българите и австралийците към това древно питие, за това кои са най-добрите мезета за вино... и така докато опитвахме и почувствахме приятните на вкус пивки три вида новозеландски вина. Накрая получихме покана да посетим имението на Питър, за да видим и опитаме и неговото производство. Обикновено казвам: „Не ме канете, ще дойда“..., но все още не съм изпълнил обещанието си към семейството на Питър.

А сега след природните да преминем към едни други големи кълба, създадени от човека. Първите големи сфери от изкуствена материя се появяват през 1973 г., но през 90-те години на ХХ в. новозеландците Дуен Слойс и Ендрю Ейкърс разработват основите на зорбинга – екстремна атракция, при която хора, затворени в надуваеми сфери се спускат по склонове или се въртят в басейни (аквазорбинг), езера и др. Придвижват се като ходят по вътрешната повърхност и накланят голямата сфера към желаната посока. Има и състезания по зорбинг. Дали вдъхновението на новозеландците не е дошло от невероятните Моераки?

Ето и точното разположение на Моераки (45°22′S 170°51′E), ако решите да ги посетите и да преживеете природната мистичност на едно от безбройните красиви места на Нова Зеландия.

На другия ден запознанството ни с Нова Зеландия продължи с изключително красивия, чист и подреден град Дънедин, в който се чувстваш като в шотландски град. Тук има голямо землячество от шотландци, които спазват празниците и традициите на предците си. Попаднахме на такъв празник и бяхме поканени на вечер, посветена на шотландската култура с шотлански оркестър, песни, танци, носии и специфичното шотландско ястие хагис (нещо като саздърма от агнешки дреболии, подобно на нашия бахур), чудесно мезе за неизменното уиски...

Дънедин е вторият по големина град (с население над 120 хил. жит.) в Южния остров след Крайсчърч. Основан е от шотландци презвитерианци през 1848 г. Археолозите разкриват, че първото население тук са маорите, които се заселват в района през XIII – XIV в. в търсене на места с оцелели гигантски нелетящи птици моа, тяхна основна месна храна. След изчезването на тези птици маорите се ориентират към уседнал живот и се занимават главно с риболов, лов и събирачество. Пръв на тези брегове акостира Джеймс Кук в залива Отаго на 25 февруари 1770 г. По-късно англичаните в началото на XIX в. установили, че именно в района на Дънедин е било най-голямото населено място с маори. Възникнали военни конфликти, които довели до човешки жертви. Постепенно англичаните и местното население почти напълно изтребили голямата колония от тюлени (новозеландска морска котка) на полуострова.

Тук през 1831 г. била създадена и китобойна станция, а впоследствие се разраснала в голямо пристанище и многобройна флотилия за избиване на китове. Местното население постепенно изчезнало по различни причини и се освободили територии за колонизация. Появили се и първите големи ферми. През 1848 г. шотландците основали колония, на която дали името Дънедин, което идва от келтското название на Единбург. Откриването на злато довело до новозеландска „златна треска“ и градът станал най-големия в Нова Зеландия до 1900 г. Тук през 1869 г. е основан първият в страната университет, а през 1878 г. е завършена жп линията между Дънедин и Крайсчърч. Постепенно районът се специализира в скотовъдството, риболова, а по-късно и в туризма. На североизток от града се простира п-в Отаго – един от районите с изключително биоразнообразие.

Разходихме се до известната железопътна гара на града. Красивата в архитектурно отношение сграда сега е основно туристически обект, тъй като от 2002 г. пътническите превози са прекратени. Организираните панорамни туристически влакове обаче се ползват с голяма популярност, регулярно тръгват от града и запознават туристите с красотата на южната новозеландска природа. До 1982 г. тук е функционирала и тролейбусна мрежа – най-южната в света, докато най-северният град в света, където все още има тролейбуси, е Мурманск на п-в Кола в Русия. Изключително приятно е да се разхождаш из града, в който никой не бърза за никъде, да си почиваш в приятните кафенета и по пейките на спокойните площади и градски градини.

Друга интересна забележителност в града е улицата „Уилям Болдуин“, най-стръмната в света според рекордите на Гинес. Дълга е 359 m и се издига за това разстояние на почти 80 m височина, като в най-стръмния участък от 161 m тя се издига с 47 m. Тази улица в Дънедин е място за провеждане на състезания по надбягвания нагоре и надолу, както и на странното търкаляне на бонбони от най-високото до най-ниското място на улицата.

Но най-новите проучвания на Гинес през 2019 г. вече отреждат първото място на стръмна улица в малкия град Харлех в Уелс.

Едно от най-красивите и посещавани места край Дънедин е замъкът Ларнах (англ. Larnach), издигнат на висок хълм, от който се открива прекрасна гледка към околностите. Той е частна собственост, но е отворен за посетители. Особено ценни са градините му, едни от малкото в такъв стил в страната. Замъкът е включен в листата на културното наследство на Нова Зеландия. Строежът му започва през 1871 г., като по него работят повече от 200 души. За завършването му са донесени качествени материали от цял свят, както и 20 тона венецианско стъкло. Тук целогодишно се провеждат културни мероприятия в изискана обстановка. Настаняват се и гости. Неведнъж замъкът и градината са били декори на филмови продукции. Годишно посреща над 150 000 посетители.

Нова Зеландия е един необикновен свят с вдъхновяваща природа, с отлични условия за опознаването ѝ по най-различни начини, с гостоприемни и усмихнати хора, готови да ви помогнат и да ви посочат как най-добре да опознаете страната им. Само за няколко дни научихме и почувствахме толкова интересни и странни неща, а ни чакаше още месец обиколка из страната...

Автор: проф. Румен Пенин

---

Проф. Румен Пенин е географ и пътешественик, ръководител на катедра „Ландшафтознание и опазване на природната среда“ в Геолого-географския факултет на Софийския университет в периода 2006 – 2014 г., доктор от Московския държавен университет. Главен редактор е на електронното списание „Географ“.

Автор е на книги, учебници, ръководства, монографии, научни статии, както и на фотографските изложби „Географията като приключение, географията като пътешествие“ и „Географията – пътешествие и приключение“, представени в над 100 селища на България. Изнася поредица от лекции, свързани със своите пътешествия, както и с географското образование и обучение в десетки селища в страната. Той е инициатор и председател на организационния комитет на Българския географски фестивал.