Митични ли са „Калаените острови“?

Великите географски открития безспорно са един от най-романтичните периоди в познатата история на човешката цивилизация. Неслучайно именно с образите на големите мореплаватели започват и първите уроци по География, а на децата това е любимата материя. Всяко хлапе знае прочутите истории за Колумб, да Гама, Магелан, Кук… Със сигурност обаче ще бъдем в правото си когато посочим, че ренесансовите откриватели не са първи в занаята. Налични са уникални и автентични архиви, които доказват, че големи открития е имало много векове преди прословутите пътешествия от времето на португалския принц Енрике и испанската кралица Изабела. 

Все по-известен става фактът, че бреговете на Северна Америка са открити от викингите в началото на миналото хилядолетие. В различни източници дори се твърди, че още в началото на новата ера средиземноморски пътешественици са достигали до така наречения „Нов свят“. За финикийците пък например се смята, че първи са направили обиколка на Африка и то още пет века преди Христа. Според преданието, те тръгват от африканския бряг на Червено море, като през Атлантика и Херакловите стълбове (Херкулесовите стълбове – Гибралтарски проток) достигат до Египет. Тази мисия била осъществена по заповед на египетския цар Нихон, който след нейния успех заключва, че това парче земя – Либия (Африка), е огромен полуостров, чиято сухоземна връзка е налична единствено при Синайската планина. 

И ако за тази древна обиколка на Африка не можем да бъдем сигурни дали е била осъществена, то със сигурност поне знаем, че финикийците са първите, които преминават Гибралтарския проток. Техните прочути кораби първи преминават този абстрактен праг на въображението – Херкулесовите стълбове. Когато представите за света са били, че всички познати земи са заобиколени от голям океан, този проток е изглеждал като пората към края на света. Счита се, че те достигат на север покрай Галисия, чак до Бискайския залив, а на юг по днешното крайбрежие на Мароко. 

Още преди зората на Античността търговията в Средиземно море започва да цъфти. Вълна, сол, млечни продукти, руди и скъпоценни камъни – пазарът между Леванта и Атлас е бил най-големият за времето си. Трябва да се отбележи, че сред най-важните суровини от този период е и калаената руда. Финикийците са пионерите в търговията с калай, като те установяват трайни търговски отношения с местните именно по атлантическото крайбрежие на Европа. Калаената руда е била от голямо значение, тъй като тя се е използвала за производството на сплави с медта. Особено подходящ е бил каситеритът (SnO2 - окислен калай) и именно той е бил най-търсен в Древността. Най-големите подобни находища към този момент на историята са били открити по крайбрежието на Галисия (дн. Испания) и Бретан (дн. Франция), като малко по-късно се разкриват и големите залежи на полуостров Корнуел (дн. Великобритания). 

Калаената руда бързо става основен фактор на средиземноморския пазар, след което освен финикийци, към нея интерес придобиват търговците от Картаген, Рим и Елада. Според мнозина мореплаватели и учени от Античността най-големият източник на калай в Западна Европа тогава са били така наречените „Калаени острови“ или Каситеридите (от гръцки: kassíteros – калай). Те се намирали в Атлантическия океан, недалеч от сушата и най-вероятно в близост до Иберия (Пиренейския полуостров). Славата на островната група се разнася бързо из Средиземноморието, но днес няма улики кои точно са били тези острови. Със сигурност те не са изчезнали в рамките на тези две хилядолетия, но тогава въпросът е друг. Съществували ли са въобще те или това е поредния мит от сорта на Атлантида и Ел Дорадо? 

Голяма е била загадката за това как изглежда света отвъд Гибралтар. С оглед на това е логично и образът на Калаените острови да е обвит в мистерия. Според различни източници първи сведения за островната група дава картагенският мореплавател Химилко. Древногръцките учени описват неговите приключения в Атлантическия океан като изключителни, като според съвременни изследвания при едно от тях той достига на запад дори до бреговете на Саргасово море.

Най-добре обаче е описан маршрутът на великия гръцки математик Питей. Той е роден и израснал в гръцката колония Масалия (днешна Марсилия), откъдето започва и неговото пътешествие през 325 г. пр. Хр. По това време гърците знаят, че крайбрежието между устието на река Тежу и Пиренеите е изключително богато на сребро, злато и калай. Именно там според легендите се намирали и Каситеридите, за които се считало, че са десет на брой, разположени един до друг и са обитавани от хора. Местните са описвани като скитащ народ (не много достоверно за хора, обитаващи няколко малки острова), който предлага търговия с кожи, калай и олово в замяна на глинени съдове, сол и бронзови оръдия на труда. 

Всичко това е било споменато в книгата „На океана“, където Питей описвал своите пътешествия. Днес обаче нямаме следа от автентичната книга, но информацията от нея е запазена чрез различни преразкази и очерци на Страбон и Плиний Стари. Именно поради този факт голяма част от данните вероятно са изкривени, както ще видим и в следващите няколко параграфа. 

След като заобикаля Гибралтар и Кадис, Питей достига до устието на река Тежу, а на север от него, според разказа на Страбон, той посетил Калаените острови. Дали те са се намирали по западното крайбрежие на Пиренейския полуостров не можем да кажем със сигурност, тъй като картите на района от този период са били доста неточни. Преди пътешествието на Питей крайбрежието между Галисия и Бретан е било изобразявано доста неточно и на практика широкият Бискайски залив не е бил картографиран. Затова не можем с точност да потвърдим дали „северно от Тежу“ означава пространството между делтата на реката и Галисия или пък става въпрос за района северно от Пиренеите. 

Тук обаче Страбон хвърля малко светлина, тъй като пише, че след посещението си на островите, Питей потегля към нос Финистере, който все пак се намира в северозападната част на Иберийския полуостров. Това означава, че островите трябва да се намират по бреговете на Галисия, но разбира се твърдението може и да е плод на спекулации, породени от ограничените познания за този край на самия Страбон. Любопитно е да се отбележи, че името на нос Финистере буквално означава „краят на Земята“, тъй като именно до това място са достигали мореплавателите в зората на Античността. 

Пътешествието на Питей продължава по крайбрежието на Бискайския залив, където достига остров Ушант, след което пресича Ла Манша и достига остров Британия. Според думите му той открива „нов свят“, който има формата на остров с триъгълна форма. Питей – откривателят на Албиона, е бил първият европеец, който описва тези земи. Той обикаля целия остров – Келтско море, северните острови, като дори кръщава и Оркнейските острови, а накрая завършва напълно обиколката на острова, преминавайки през Ла Манша. По-продължително се задържа в южната част на острова, където вече са открити огромни залежи на калаена руда. После неговото пътешествие продължава на север до устието на река Елба, където описва жестокото Северно море и бреговете му пълни с кехлибар. При завръщането си в Марсилия първоначално никой не му вярва за описаното приключение, но в следващите години остров Британия бива посетен и от други. Започва търговията с новото местонахождение на калай, а мореплавателите считат, че са достигнали същинския край на света. 

Но нека се върнем на мистерията с Калаените острови. В днешни дни са налични две основни версии за това кои реално са така наречените Каситериди. Според първата хипотеза, която е и най-разпространената, става въпрос за островната група Сили. Тя е разположена югозападно от полуостров Корнуел, където са се намирали и най-големите находища на калай в Европа от периода на Античността. Броят на островите е доста по-голям от десет – над 145, но в крайна сметка едва няколко са по-големите. Но дотук. Там няма антични следи от добив на калай, каквито впрочем са открити на съседния полуостров Корнуел, а също така на Бретан и Галисия. Пък и ако островите Сили са били известни на средиземноморските мореплаватели преди Питей, то и остров Британия е трябвало да бъде открит и описан по-рано. 

Втората хипотеза се отнася за островите по крайбрежието на Бретан в Бискайския залив. Техният брой е по-малък, разположени са близко до сушата, но отново се губят следите от добив на калай. Версията за тези острови се базира единствено на факта, че на отсрещния бряг са се намирали големите находища на ценната руда. 

Според моето лично мнение (авторът) обаче има налични още две хипотези. Първата се базира на това, че е допустимо Страбон напълно достоверно да е цитирал разказа на Питей и островите наистина да се намират между устието на Тежу и Галисия. Именно в северозападната част на Иберийския полуостров са разположени няколко острова, които са в непосредствена близост до сушата. Все още няма проучвания за това дали на тези слабо населени острови някога е съществувал добив на калаена руда, но със сигурност тяхното местоположение и брой съвпадат най-много с описанията на Страбон. 

Другата хипотеза е свързана с факта, че най-вероятно такива острови никога не са съществували. Цялата представа на човешката цивилизация за света тогава е била ограничена - Земята е плоска, сушата е обградена от сферичен океан, а планетата гравитира върху издръжливи слонове и огромна костенурка. Логично е когато първите хора навлезли в този океан, който е символизирал края на света, новооткритите земи да са били обвити в мистерия.

Още когато е открита Галисия и местните започнали търговията с ценната руда, средиземноморските мореплаватели вероятно не са имали възможността да обходят тези чужди земи и да ги изследват подробно. Да не забравяме, че риасовото крайбрежие на Галисия е изключително разчленено, като там са налични дълги и тесни заливи. Със сигурност когато човек се окаже там за пръв път едва ли може да прецени кое е полуостров и кое е остров при положение, че линията на хоризонта му е била ограничена. Вероятно така се заражда и идеята за островите. От друга страна, античните и средновековните легенди за богатия на ресурси Нов свят винаги са били представяни с образа на далечни и загадъчни острови. Последният факт вероятно доста е спомогнал за оформянето на тази митична представа за Калаените острови. 

Великите географски открития са пълни с подобни мистерии, които за съжаление едва ли някога ще бъдат разкрити. Като дали например още финикийците не са достигнали до водите на Саргасово море, дали наистина още преди новата ера Африка е била обиколена по вода или кои са първите европейци, които достигат до Северна Америка. Но именно подобен тип загадки могат да ни накарат да се замислим върху това колко вълнуващи са били тези периоди от историята. Чувството да откриеш нови земи, да запълваш белите петна от картата и постепенно да разширяваш зоната на познатото. Всичко това е представлявало една голяма жажда на човека да се откриват нови култури, раси, ресурси… 

Великите географски открития преди Колумб са подценявани, но изпълнени с неподправена романтика. Те са пример за неограничената воля на хората - порив за свобода и стремеж към разбирането на (не)възможното.