Географски поглед върху пандемията с CoVid-19 в България

Напоследък цялата научна и ненаучна общност се занимава с COVID 19 и това как се развива пандемията, свързана с разпространението на вируса, който причинява това заболяване. Появяват се много и различни предложения каква стратегия трябва да се следва, какви мерки да се прилагат, като се чертаят всякакви сценарии какво ще се случи и кога. Затова реших и аз да „поразсъждавам“ малко по темата.

Веднага прави впечатление, че почти всички, които представят своите идеи, се опитват да ги представят като „единственото“ ефективно решение и ако държавата/правителството/щабът не се съгласят с тяхното предложение, започват да представят предприетите действия от тях като „неефективни“, „безотговорни“ и какви ли още не. С една дума разпространяват негативни сигнали, без хората, които ги излъчват да имат цялата информация, без да са специалисти, без да познават ситуацията в страната, без да имат и най-малка представа за реалната география на проблема „корона вирус“ и на факторите и механизмите, които обуславят и „захранват“ епидемията.

Напоследък и новосформираният медицински щаб, и т. нар. „харвардска“ група (състояща се от бивши възпитаници на Харвардския университет), и кой ли още не, разпалено говорят, че е необходимо пълно тестване на населението – веднага, незабавно, с размах и т.н. Във връзка с това възникват няколко основателни въпроса, на които тези експерти трябва да отговорят, преди да излизат по медиите и да дават гласност на своите предложения, като ни ги представят като „най-правилните“ и „най-ефективните“ (защото са учили в Харвард, Масачузетския технологичен институт, Бъркли или не знам още къде…). Такива въпроси са:

• Знаят ли как може да се организира едновременно емпирично изследване на територия от 111 хил.кв. км, населена изключително неравномерно (над 5000 населени места), с различна гъстота на популацията, с различна степен на мобилност на населението?
• Колко време ще отнеме това?
• Знаят ли какъв е географският (пространствен) модел на разпространението на заболяването? Той един и същ ли е навсякъде в рамките на страната, с еднаква пространствена и времева динамика на разпространение?
• Колко специалисти имаме в наличност, които знаят как се вземат проби за такова изследване и къде са те? Какъв ще е процентът на недействителни проби и кога ще стане ясно какъв е действително този процент?
• Какъв резултат очакват вследствие на изхарчените 340 млн лв (между другото равняващи се като стойност на около 10 000 апарата за командно дишане)?

Отговорите на тези въпроси не са прости, защото става въпрос за сложно, динамично и пространствено определено биологично-социално явление, което се разпространява чрез механизма на пространствената дифузия. За нас, хората, които се занимават професионално с география, този механизъм е известен отдавна, ние знаем какво го обуславя, как се моделира, анализира и интерпретира. Няма да навлизам в научните и методологични аспекти на това явление, но все пак, когато се предлага нещо и се твърди, че то е единствено „разумно и ефективно решение“, трябва да споменем няколко важни, очевидни и не толкова очевидни факта:

• България е страна с дисбалансирано и неравномерно разположено население, концентрирано в малко на брой големи градове и много на брой малки селищни образувания. 
• Имаме различна пространствена динамика в мобилността на населението, не само в различните части на страната, но и в рамките на отделните селища!
• Хората контактуват с различна степен на интензивност, чрез различни механизми и по различни модели.
• Всяко едно явление, което се разпространява в рамките на територията, се случва с различен интензитет, с различна скорост и по различен механизъм в отделните части на националното пространство. Тук, както и по принцип, важи т.нар. Първи закон на географията, дефиниран от известния географ Валдо Тоблер „Всички неща са свързани с всички, но по-близките неща са по-свързани от по-далечните!“.

Върху настоящата ситуация влияние оказват редица фактори, но отговорът на няколко въпроса е от изключителна важност, както за провеждането на операцията „тестване за коронавирус“, така и за мерките, които се вземат за ограничаване на разпространението на заразата:

1. Каква е моментната, стационарна гъстотата на популацията в рамките на страната и установените хабитати (селища)?
2. Кои контингенти са по-мобилни и къде са локализирани?
3. Каква е достъпността до центровете, където хората работят, „пространствено“ си взаимодействат (контактуват социално, служебно и т.н.), където хората получават медицински и други услуги и т.н.?

Отговорът на първия въпрос е сравнително лесен, като данните са достъпни и лесно могат да се картографират и пространствено да се интерпретират.

От картосхемата ясно се вижда, че най-голяма гъстота на населението естествено се формира в районите на София-Перник, Пазарджик-Пловдив-Асеновград, районите около Варна, Бургас, Плевен и Велико Търново, Сливен-Ямбол. Тези райони са със силно развити транспортни и социално-икономически връзки, което предполага сериозна ежедневна динамика в мобилността на населението. Това пък от своя страна предполага множество и интензивни контакти, следователно по-висок и интензитет на разпространение на епидемията в свързаните територии. Селищата, които са в рамките на един час път около тези територии са особено застрашени от скоростно разпространение на заразата, която естествено ще се корелира с формираната стационарна гъстота на населението в териториите, в който вирусът се „внася“ от центровете на разпространение. От друга страна, по-рядко населените територии, както и тези с по-ниска степен на свързаност, са по-малко застрашени от епидемията. Това се отнася до северозападната част на страната и планинските райони, където може да се очакват единични огнища на разпространение, със силно изразен локален характер.

От картосхемата на транспортната достъпност много лесно може да се проследи кои територии с кои са „по-свързани“, следователно, на база механизма на пренасянето (от човек на човек) може да се предполага как ще се разпространи епидемията в рамките на България и кои ще бъдат по-сериозно засегнатите територии. Но това няма как да стане ЕДНОВРЕМЕННО, а ще става инерционно във времето, т.е. С ИЗВЕСТНО ЗАБАВЯНЕ В ОТДЕЛНИТЕ ЧАСТИ, които са свързани с първичните огнища на възникване на епидемията. Такава е отличителна черта на пространствено-дифузионните процеси, които се движат с различна скорост в различно „плътните“ географски територии.

Този елементарен анализ (по-скоро логическо разсъждение) ясно показва, колко неиздържан е подходът, който се предлага, свързан с тестване на цялото население. Моментната снимка ще „хване“ различни стадии на разпространение на вируса, но без да ни дава сравнимост на резултатите, като ще доведе до изкривяване на картината и може да се стигне до „фалшиво“ успокоение, че населението е здраво в отделни части на страната. А те просто ще са в различен стадий от разпространение на заразата. Това ще доведе до възникване на вторични огнища и ще се върнем в изходна позиция, което вече ще компрометира всички усилия за поставяне на заразата под контрол.

На тази основа мога да направя следните изводи и заключения:

• Изчерпателно изследване – т.е. тестване на цялата популация (7млн. теста), от гледна точка на механизма на пространствено разпространение на заразата е абсолютно несъстоятелно. Не само, че ще се изхарчат на вятъра 340 млн. лв (по изчисленията на „Харвардската“ група), но има огромна опасност за преминаване към цикличен пространствен модел на „поддържане“ на висока интензивност на разпространение на вируса в страната;
• Много по-удачно ще бъде тестването да бъде извадково и стратифицирано от географска гледна точка. Това ще дава представа как се развива ситуацията в рамките на страната, ако същото се прави на мониторингов принцип (т.е. регулярно);
• Механизмът на разпространение на заболяването предполага „по-голяма“ гъвкавост в географско отношение по отношение на стратегията – т.е. различни мерки в различните части на страната, в зависимост от резултатите от извадковите географски стратифицирани изследвания. Това обаче е възможно в един по-следващ етап, когато са натрупани и достатъчни емпирични данни (т.е. как се развива заболяването на базата регистрираните в здравната система случаи);
• Да се помисли как да се изследват и изолират географските локации, в които има случаи на зараза. Тук трябва по-масово тестване на изчерпателен принцип, но в малки и ограничени локации –например блок, офис, предприятие и т.н. това общо взето се базира и на стратегията на Южна Корея, която е доста ефективна.

Никой не знае колко ще продължи всичко това, но е очевидно, че засега щабът, определен от правителството се справя много добре. Усилията на тези хора трябва да се подкрепят, безусловно. На този етап това е единствената опция, която за страна като България може да има някакъв позитивен ефект. Същевременно ситуацията трябва да се наблюдава и изследва от научна гледна точка, което ще ни даде отговор на въпросите какво да правим, когато първият „удар“ на заразата премине и знаем какви и колко са щетите. Географският подход следва простата географска логика на разпространение на заразата в страната, както и факторите, които я захранват в отделните региони, общини и населени места. Познаването на тази „география“ ще ни позволи да действаме по-гъвкаво и „по-умно“, съответно и по-добре да управляваме кризата и механизма за излизането и от нея.

До тогава: ПАЗЕТЕ СЕ И СИ СТОЙТЕ ПО ДОМОВЕТЕ! Така ще променим и ограничим ГЕОГРАФИЯТА на COVID 19 в България!

Лична позиция на доц. д-р Стелиян Димитров от катедра „Картографиия и географски информационни системи“ в Геолого-географски факултет на СУ „Св. Климент Охридски​​​​​“.