Поради забързания живот в Европа, опитвайки се умело да балансира работа, университет, приятели и отвреме на време забавления, човек не успява да се замисли за малките, но важни неща. За радост и малко по случайност, имах това лято рядката възможност да прекарам близо два месеца в Източна Африка. Приветливи хора, хубава храна и невероятна природа са няколко от многото фактори, които правят това място неповторимо.
Независимо че отидох по работа, успях и да се насладя на безкрайните езера и планини в региона и да се докосна до човешкото. Определено хората в Африка са бедни, много повече от колкото в милата ни родина. Показно е обаче, че са много усмихнати и винаги пълни с надежда, както може да се види.
Един юнак от дом за сираци в покрайните на Найроби.
Групичка деца в Централна Руанда.
Източноафриканската рифтова долина (The Great Rift Valley) е едно от най-ослепителните местата, на които съм бил през живота си (а аз бая съм попътувал). Освен че е респектираща с размерите си и с богатата си история (останки от първите хора са намерени там), тя е пленяваща с красотата, зеленината и необятността си. B нея се намират много езера, едно от които – Елементейта (Elementeita) – успях да посетя. Характеризира се с своята висока алкалност и с огромния набор от различни птици, включително и фламинго.
Говорейки за изобилието от животни, човек не може да подмине и Найробския национален парк (Nairobi National Park). Имах невероятната възможност да видя десекти различни животни, най-впечатляващи от които бяха две почиващи си лъвици. Наистина е неописуемо в каква хармония животните живеят само на няколко километра от четиримилионния Найроби.
За съжаление посещението ми в Руанда бе кратко и изпълнено с работа, но все пак успях да отделя един ден и да посетя още едно езеро – Киву (Lake Kivu). За хората от Руанда това е единственото „море“ и по-заможните с наслада си почиват почти всеки уикенд там.
Безспорно това бе едно незабравимо изживяване за мен, което се надявам да повторя. Препоръчвам този регион на читателите на geograf.bg.
Текст и снимки: Тодор Вълев