16 дни по гръбнака на Балкана или осъществяването на мечтата Ком-Емине (Част IV)
Ден 13
Котел - някъде в шубраците
Камънак, камънак и пак камънак + една телефонна драма
Отново е 5:00 и отново алармата звъни. Станахме, измихме се, облякохме се, слязохме долу и успяхме да изядем около 1/3 от вкусотиите, които ни бяха оставили за закуска сем. Исмиралдови, а останалите взехме за из път и към 6:00 благополучно тръгнахме. Излязохме от Котел, повървяхме малко по главния път към Омуртаг и след това се отклонихме по черен път вдясно. След около 200 метра се натъкнахме на поредната Котленска драма, защото трябваше да завием наляво, да минем между две ниви и да започнем да се изкачваме по близкия хълм. Да, обаче собствениците на нивите ги бяха залепили плътно без да оставят никакво разстояние между тях и така пред нас имаше телена ограда, през която нямаше как да преминем. Погледнахме картите и установихме, че този черен път продължава общо взето в нашата посока и можем да вървим по него, а след няколко километра да пресечем през една поляна и да излезем пак на трака. Пресичането директно през поляната не ни блазнеше кой знае колко, защото през нощта беше валял сериозен дъжд и всичко беше много мокро, но... не сме от захар все пак :) И така, продължихме по черния път, който, след като свършиха нивите, започна да върви покрай едно поточе и отново започнаха проблемите с паднали на пътя дървета. Отново трябваше да прескачаме, да се промушваме под и да заобикаляме дървета. На едно-две места дори задната страна на мачетето (която е назъбена) влезе в употреба, за да отрежем няколко клона.
След около час и половина подобни перипетии, които ни събудиха много бързо, излязохме на въпросната поляна, която бяхме видели на картата и се върнахме на трака. Малко по-късно пътеката ни изведе на асфалтов път, по който трябваше да вървим. Към 8:30 - 9:00 направихме почивка и след като тръгнахме, Исмиралда реши да се обади на баща си, за да го пита как са пътували до Стара Загора предната вечер, защото дъждът започна да вали 5-10 минути, след като те си тръгнаха от Котел, и беше доста силен. Обади се, успя да каже само "Татко, здравей прибрахте ли се?" и връзката прекъсна, защото обхватът беше лош. От този момент нататък, до вечерта нямахме обхват и това беше една от причините за голямата телефонна драма, която се беше разиграла през деня, но за това по-късно. Ние продължихме по пътя, който от асфалтов стана черен и много каменист, с ужасни ръбати камъни, които много ме тормозеха, защото подметките на туристическите сандали, с които бях обут, са доста по-тънки от тези на туристическите ми обувки и усещах всяко камъче под себе си. Но с лъкатушене по ширина и ходене предимно в края на пътя, успявах да се справя, като поддържахме и доста добро темпо. През тази сутрин обаче нямахме никакъв късмет с местата за почивка :( Правилото ни беше на всеки час да правим по 5 минути почивка и общо взето го спазвахме, за да можем да поддържаме добро темпо през целия ден. Но сега хич не ни се получаваше. Ходим ние един час и почваме да се оглеждаме за местенце край пътя, където да приседнем и да си доядем закуската примерно, но такова няма и няма. Ходенето става вече час и пет - час и десет минути и ние решаваме, че просто ще седнем край пътя, защото то така можем да си търсим още два часа, а трябва да се почива. Натръшкваме се край пътя между малините и другите трънаци, които растат там, хапваме набързо и продължаваме и точно след два завоя на пътя, което са не повече от 100-200 метра виждаме чешмичка с масичка и пейчици край нея или просто малка полянка с хубава тревичка, където можеш спокойно да се излегнеш. Това ни се случи поне 3-4 пъти тази сутрин и беше изключително дразнещо.
Въпреки това ние напредвахме с доста добра скорост към Върбишкия проход и някъде малко след обяд покрай пътя започнаха да се появяват изоставените в последните години почивни станции и домове за рехабилитация, построени там. На самото шосе нямаше крайпътни кръчмички и капанчета, което всъщност не беше учудващо, защото за 20-ината минути, които прекарахме там, за да си починем, не мина нито една кола. Въобще, с всичките тези празни постройки наоколо, бяхме все едно в изоставен град на някоя изчезнала цивилизация. След като си починахме, продължихме нататък, като пътят започна да се изкачва и вече не беше чак толкова каменист, което правеше вървенето малко по-леко. Допълнително ни помагаше и това, че чешмите бяха общо взето на всеки 2 километра, а край доста от тях имаше и заслони, което реши проблемите ни с местата за почивка. В един момент трябваше да се отклоним вдясно от лекия път и започна едно дълго и стръмно изкачване по черен път. Когато след 20-ина минути, с изплезени езици, стигнахме до върха, пътят рязко зави и започна едно много продължително и не особено приятно слизане, което след около 2 километра ни отведе до река Елешница. Тук класическият маршрут продължава на изток, но над половината от разстоянието между река Елешница и Ришкия проход е почти непроходимо и абсолютно неподдържано. За да е пълна картинката, до Ришкия проход има само една чешма, която се намира някъде в най-големия храсталак, точно под връх Байряка, но от пътеписите, които бяхме чели, горе-долу около 10-15% от миналите по този маршрут успяват да я намерят. Знаейки всичко това, ние бяхме разработили два варианта на действие, в зависимост от това как се чувстваме физически и по кое време ще стигнем до това място. Тъй като вече минаваше 19:00, а краката ни пулсираха от всичките километри, изминати по каменистия път, решихме, че ще е най-добре да завием на север към село Бяла река и след това през селата Тушовица и Риш да излезем отново на Ришкия проход. Така пътят ни се удължаваше с малко над 10 километра, но като време би трябвало да спечелим. Затова завихме наляво и тръгнахме по реката към село Бяла река, покрай изоставените постройки на Горско стопанство „Елешница”.
Малко по-нататък по пътя стигнахме до чешма, където заредихме с вода и продължихме към селото. След малко обаче стана ясно, че няма как да стигнем до Бяла река преди 20:30, което правеше шансовете ни да намерим къде да спим в селото практически равни на нула, защото хората по селата по това време отдавна са се прибрали по къщите си, а не ни се струваше особено удачно да ходим и да тропаме по вратите им по тъмно. Затова започнахме да се оглеждаме за място за бивакуване и след около 200 метра стигнахме до малка, равна полянка до реката, която беше перфектна за целта. Разпънахме набързо палатката, измихме се на реката, като хубаво си накиснахме краката в хладната вода, което имаше направо магическо въздействие върху тях.
Тук някъде се появи и обхватът. Исмиралда включи телефона си и беше втрещена от количеството пропуснати повиквания от родителите ѝ, което беше някъде около и над 20. Обади им се и разбрахме за цялата драма, която се е разигравала през деня. По време на сутрешния ѝ 3-секунден разговор с баща ѝ той е чул не "Татко, прибрахте ли се?", а "Татко, ела ме прибери!” и след това връзката прекъсва и той вече не е могъл да се свърже с нея, защото нямахме обхват, а малко по-късно и изключихме телефоните, за да не хабят батериите. Обадил се е на майка ѝ, която леко се е филмирала какво ли ни се е случило (както би направила всяка майка, те затова старите хора са казали: "Да не ти се случва това, което си мисли майка ти") и е започнало едно бясно звънене - на Мариан (приятелят на Исми), на Милото, на Бяла, на нашите телефони и въобще, въпреки опитите им да я успокоят, че ние ако слизахме няма как да сме без обхват, защото все пак слизаме към цивилизацията, че все на един щеше да е включен телефона, не бяха успели да я успокоят кой знай колко и чак обаждането на Исмиралда разбули мистерията около случката. След това се намушкахме в палатката, вечеряхме, посмяхме се малко на телефонната драма и откъртихме.
Ден 14
Някъде в шубраците - с. Дъскотна
Денят на изкушенията. Оставаме двама.
Традиционно станахме в 5:00, събрахме бивака и се отправихме към с. Бяла река, което беше на около 5-6 км. и някъде към 7:00 влязохме в селото. В двора на една от първите къщи видяхме една жена и я помолихме да си налеем вода от чешмата в двора. Тя реагира много дружелюбно - покани ни в двора и не ни пусна да си тръгнем, преди да вземем няколко големи, узрели домата от градината (ние не, че се дърпахме много де :)). Каза ни къде е центъра на селото, където беше едното от селските магазинчета и ние се отправихме натам. Когато стигнахме до магазинчето, пред него имаше една групичка от 15-ина мъже и жени, които пиеха кафе и чакаха да дойде бусчето с което ги караха на работа. Когато ни видяха, ни посрещнаха много радушно и с интерес ни заразпитваха за пътешествието ни.
После дойде бусчето, те ни пожелаха приятен път, а ние влязохме в магазина. Тук се прояви ефектът на магазинчетата в малките населени места и след като си купихме сума ти баници, кисели млека, вафли и други сладости, общата ни сметка беше 8,30 лв. Хапнахме добре и се отправихме към следващото село по пътя ни - Тушовица. За мен лично вървенето по асфалтов път е изключително лесно и ненатоварващо, но за двамата ми спътници не беше така и асфалтът малко ги мъчеше. Отделно, с излизането ни на пътя, започнаха изкушенията, под формата на разни хора, които минаваха с каруци и разни други превозни средства, които предлагаха да ни качат и да ни откарат я до Тушовица, я до Риш, я направо до прохода. Ние геройски отбивахме техните "атаки" и продължавахме да вървим. Тушовица е близо до Бяла река и стигнахме доста бързо, а там отново хората ни разпитваха и ни се радваха, и съответно предлагаха да ни закарат. Преминахме без да спираме през Тушовица и продължихме към Риш. По пътя към Риш като стана някъде към 10:00, решихме да се обадим на човека от Дъскотна, за да го питаме дали ще е в селото и ако да, дали ще иска да ни подслони. Исмиралда му се обади, обясни му кой ни е дал телефона му и го пита дали е ОК със схемата, а той каза: "Много се радвам, че се обадихте, защото аз сега съм в Сухиндол при родителите на жена ми и досега се карахме с нея дали днес, или утре да се връщаме в Дъскотна. Така че ми решихте проблема и аз си тръгвам още днес, а тя ще се прибере утре.".
След малко ни се обади отново, да ни пита дали ще ядем, ако за вечеря ни направи печени пилешки бутчета с картофи, което ние, разбира се, приехме с охота, защото колкото и хубаво нещо да са кебапчетата, в един момент малко писват, а след още малко се обади и предложи да му се обадим като стигнем до Планиница (селото на около 5 км преди Дъскотна), за да дойде с колата да ни вземе. Поредното изкушение! Отклонихме и него и продължихме към Риш. До селото стигнахме без особени проблеми и почти не влязохме в него, а минахме по една крайна уличка и се насочихме към прохода. За разлика от Върбишкия проход, Ришкият е с нов, хубав път и е доста натоварен. Ние вървяхме в края на пътя и се надявахме да не попаднем на някой от множеството летящи малоумници по българските пътища, който да ни отнесе. След като преминахме така няколко километра, стигнахме до едно място, където пътят правеше остър завой надясно. След справка GPS-ът показа, че пътят след това прави няколко серпентини и след тях трябва да се отклоним по черен, горски път вляво. Т.е. тракът изписваше една голяма дъга и отиваше някъде точно зад хълма, който беше пред нас. Освен всичко друго по хълма тръгваше черен път.
Изчаках останалите и им споделих идеята си да минем около 2 километра напряко през гората, използвайки докъдето можем черния път, вместо да бъхтим 5-6 километра по асфалта. Те първоначално имаха някои притеснения да не се залутаме из горите, но в крайна сметка ги убедих и тръгнахме по черния път, като внимателно гледахме GPS-а. Повървяхме известно време, като подминахме няколко разклонения на пътя, докато накрая вече преценихме, че е дошло времето да завием леко вдясно и тръгнахме по поредното разклонение. След малко срещнахме едни дървари, които товареха трупи и ги попитахме дали сме на прав път. Те казаха, че малко рано сме се отклонили от основния път, но ако тръгнем ето оттук нагоре и после надясно, ще стигнем една локва, където трябва пак да завием и също ни предложиха да ги изчакаме 20-ина минути да донатоварят и после щели да ни закарат. Пак изкушение! Ние им отказахме само ги помолихме да ни дадат малко вода, което те тутакси направиха. Взехме си довиждане и тръгнахме в указаната посока. Вървяхме, вървяхме, не намерихме знаците, които те ни обясняваха, но кратка справка с GPS-a показа, че сме на под 800 метра по права линия от трака. Затова зарязахме пътеката и тръгнахме направо през едно дере. Първоначално се опитвахме да ходим по склона, но бързо осъзнахме, че е най-добре да слезем в дерето и да вървим там. Речено-сторено и след около 20-ина минути вече бяхме на горския път, по който трябваше да вървим. Там поседнахме, за да починем и да хапнем, защото вече минаваше 14:00, а и мисълта за вкусните градински домати в раницата на Ванчо не ни даваше мира. След като хапнахме, погледнах GPS-а и ми стана лошо. До Дъскотна оставаха 21,5 км, а вече наближаваше 15:00. Запазих самообладание и казах на останалите, че ни остават около 16-17 км., за да не ги деморализирам, а впоследствие малко по малко намалях разликата между реално оставащите километри и това, което им казвам. Те бая се чудеха как така уж ходим много бързо, а минаваме по 3,5 километра на час, но... :)
След обяда тръгнахме отново и след около 300-400 метра стигнахме до чешма, където заредихме и запасите с вода и отново продължихме. Пътят в гората беше приятен, не много каменист (а в сравнение с вчерашния си беше песен) и без големи денивелации, което ни даваше възможност да вървим с доста висока скорост. Маркировката беше много добра и това също допринасяше за високата скорост. По едно време маркировката се отдели от пътя и тръгнахме по пътека, където имаше 2-3 дървета за прескачане, но за нас, които бяхме калени в горите край Котел, това беше нищо. След известно време пътеката отново ни изведе на черен път, който излезе на южен склон и видяхме селата долу в подножието на Балкана, а в далечината се виждаше и крайната ни цел за деня - Дъскотна. Пътят зави на север и известно време вървяхме по протежението на един рид, след който трябваше да стигнем до с. Планиница. Чешмите продължаваха да са много начесто (като повечето от тях течаха), което е характерно за районите с турско население. Обаче имахме и един проблем. Силите на Исмиралда тотално свършиха. Тя, милата, продължаваше да върви, но изпитваше силни блки при всяка стъпка и на последната почивка преди селото решихме, че ще е най-добре да се обадим на човека от Дъскотна да дойде да я вземе. Обадихме му се, разбрахме се къде ще го чакаме и продължихме.
След като ридът свърши, завихме на юг и след стръмно спускане се озовахме в село Планиница. На входа на селото срещнахме едно младо момче с неговия вуйчо, който беше дошъл на гости от Турция и много държеше да се снима с нас. Направихме си няколко снимки и ние продължихме надолу към центъра на селото. Стигнахме до една чешма с няколко чучура, където трябваше да се видим с човека от Дъскотна. Обадихме му се отново и след 2 минути той се появи. Натовари Исми, опита се да примами и нас с Ванчо, но ние го отрязахме и продължихме по пътя. Хората по улиците ни заговаряха и ни пожелаваха успех и въобще, беше много приятно да си говорим с тях и да гледаме как ни се радват. От Планиница до Дъскотна разстоянието е около 5 километра и се върви по асфалтовия път. Ние с Иван от време на време пресичахме за по-напряко през някоя полянка, но като цяло вървяхме по пътя. Точно преди началото на Дъскотна се пресича подбалканската влакова линия и тук стана малка драма. Иван беше избързал 50-ина метра напред и пресече, а точно когато аз приближих спуснаха бариерата. Търпеливо изчаках 10-ина минути и накрая гордо премина един локомотив и вдигнаха бариерата. Настигнах Ванчо, който ме чакаше малко по-нагоре по пътя, обадихме се на хазяина и той дойде да ни посрещне и ни заведе у тях. Исмиралда вече се беше изкъпала и се изтягаше блажено на леглото. Ние също си теглихме по един душ и отидохме в градината, където хазяинът вече беше опънал една хубава трапеза и ни чакаше заедно с майка си. Седнахме, всеки си извади шишето с ракийка, поразвъртяхме ги, хапнахме едно хубаво и се отправихме към леглата.
Хазяинът каза, че по принцип става много рано и на другата сутрин ще стане с нас и ще ни изпрати до края на селото. Исмиралда все още си мислеше, че я тормози някакъв тип мускулна треска, затова оставихме решението дали ще продължи за следващата сутрин, въпреки че ни беше ясно, че шансът за това е минимален, да не казвам нулев.
Ден 15
с. Дъскотна - Поляните след Козичино
Виждаме моретооооооо
Станахме както обикновено в 5:00 и вече окончателно стана ясно, че Исмиралда няма да може да продължи с нас. Тъй като Милото вече беше на морето и ни чакаше в Черноморец, се разбрахме Исмиралда да ѝ се обади, за да дойде с колата да я вземе, а на следващия ден да ни срещнат на пътя Бургас - Варна и Исми да мине с нас последните 10-ина километра. И така ние двамата с Ванчо, придружени от хазяина, тръгнахме към другия край на селото, където той ни пожела приятен път и се върна обратно. Вече се развиделяваше, а ние вървяхме през рехава дъбова гора, по много приятна пътека, почти без денивелация, като от време на време срещахме ловци. За радост те вървяха в различна от нашата посока и казаха, че можем да си ходим спокойно, без да се притесняваме, че може да ни отстрелят.
Както си ходехме безгрижно, изведнъж, премествайки лявата ръка пред тялото, за да подпра щеката, тя не се опря в земята, а направих просто един мах с ръката. В първия момент не разбрах какво става и реших, че просто някоя от заключалките е изпуснала и част от щеката е паднала. Спрях, обърнах се и видях част от щеката да лежи на земята на 2 метра зад мен. Върнах се и там осъзнах жестоката истина, че щеката всъщност е счупена. Това беше брутално, от една страна защото щеките бяха чисто нови и струваха немалко пари, а от друга, защото колената ми вече бяха доста зле и дори с щеки слизанията бяха мъчение за мен, а не искам да си представям какво би било без тях. Седнахме с Ванчо под едно дръвче на сянка (и без това беше дошло време за почивка) и с помощта на малко лейкопласт (от който за радост имахме в изобилие) успях да закрепя някакси положението и продължихме. Гората започна да се разрежда и скоро излязохме от нея. Теренът вляво беше леко хълмист, пътят се виждаше ясно напред, а в дясно в далечината се виждаше... моретоооооооо :)
Тази гледка ни окрили. Най-накрая вече придобивахме реална мисъл за края на това пътуване. До този момент винаги мислиш за следващия хълм, следващата почивка, следващата хижа, най-много за следващия ден, но сега... ЕТО ГО!!! ТАМ Е МОРЕТО!!!
Минахме покрай едни антени, след това покрай един микроязовир и не след дълго влязохме в село Добра поляна. Тук едно до друго са сгушени 3 турски села - Добра поляна, Средна махала и Топчийско, които са почти слети едно с друго. Стигнахме до центъра и влязохме в магазинчето, което беше там. За съжаление закуски вече нямаше, затова си взехме по един пакет с вафли и едно кисело мляко и хубавичко закусихме в градинката пред магазина, Тъй като това бяха единствените населени места преди Козичино, а ние вече нямахме храна (освен шоколади и twix-ове) решихме да си вземем и нещо за обяд, но от Топчийско, за да не го носим до там все пак :) (На подобни преходи човек се научава изключително много на енергийна ефективност ;)) Затова, след като хапнахме, продължихме към Средна махала.
На края на Добра поляна към нас се присъедини един дядо, който отиваше в Средна махала и по пътя до там (който е към 200-300 метра) си говорихме с него. След това се разделихме и продължихме към Топчийско. Когато го наближихме се оказа, че пътят не минава през селото, а покрай него, което беше малко досадно, защото трябваше да се отклоним, за да си купим храна. Влязохме в селото и в самото му начало срещнахме една млада жена с бебешка количка, която питахме къде има магазин, за да си купим нещо за ядене. Явно сме имали доста измъчен вид, защото тя ни погледна с поглед, пълен със съжаление и каза "Лелееее, момчета, ами той е чаааааак на центъра.". Като се има предвид, че цялото село в диаметър едва ли имаше и километър на нас ни беше ясно, че "чаааааак на центъра" е на 200-300 метра, но женицата явно смяташе, че си е далече за нашето състояние. Центърът на селото наистина беше на около 300 метра от мястото на срещата, а магазинчето беше доста добре заредено. Влязохме, купихме си един хляб, по една щафета салам и по едно парче кашкавал за обяд и седнахме отвън да се намажем, защото часът вече минаваше 10:30 и слънцето започваше да припича доста силно.
Традиционно, хората, които се бяха събрали пред магазина, започнаха да ни разпитват и един от тях предложи да ни качва на колата и да ни закара, че стига сме се мъчили. Викам му: "Братле, ако те бях срещнал на Петрохан, можеше и да говорим по темата. Ама сега... минали сме вече към 550 км, ще минем и още 50 :)". Въобще приятно беше, посмяхме се и след кратката почивка, ние отново нарамихме раниците и тръгнахме. След Топчийско пътеката се отколонява от асфалтовия път и тръгва през гора. По едно време, както си вървим с Ванчо, улисани в сладки приказки, поглеждам GPS-a и виждам, че сме на 300-400 метра от трака. Връщаме се и стигаме до една разорана нива, която прекосихме особено внимателно, защото земята беше суха и ходенето по огромните буци носеше сериозен риск от нелепи контузии, които щяха да са крайно неприятни в тези последни етапи от пътешествието ни. Скоро след като преминахме през поляната, излязохме отново на черен път, по който продължихме на изток. Пътят беше равен (както и релефът като цяло) и се движехме с доста прилична скорост, макар и да не си давахме кой знае колко зор. По обяд се разположихме под едно крайпътно дръвче с хубава сянка и доволно си хапнахме от нещата, които бяхме взели от Топчийско. Чак тогава се сетихме, че щеше да е прекрасно, ако си бяхме изпросили и няколко домата, но... и така беше вкусно. След обедната почивка продължихме и скоро стигнахме до с. Сини рид, което заобиколихме от север.
Досадните мушици, за които стана дума около Котел, ни преследваха почти постоянно, но не ги споменавам, защото шапките ни вършеха прекрасна работа и въобще не им обръщахме внимание. Просто като се появят, слагахме шапките и им се смеехме докато се махнат. Но абсолютно на всеки, тръгнал в тази част на Балкана, ги препоръчвам горещо. Без тях пътуването щеше да е ад.
Минавайки покрай Сини рид, се чухме с момичетата, за да им кажем как се движим и да уговорим най-общо час на срещата ни на следващия ден. След селото започнахме да изкачваме един баир, покрит с храсталаци, но видяхме на картата, че пътят ни след него завива надясно и решихме да не го катерим до края, а да го подсечем и тръгнахме по една странична пътечка. Когато вече хубаво се бяхме набили в шубраците и бяхме далеч от пътя, изведнъж пред нас се показа къща, с още няколко пристройки, с ограден двор, пълен с най-различни животни. Не съм сигурен дали човекът, който живее там е известен на местните власти и дали някой въобще знае за него, но се беше устроил идеално в пущинака. След като го подминахме излязохме отново на пътя, който влезе в рехава горичка. Маркировката беше доста нарядко, но тъй като нямаше други пътища, почти не гледахме GPS-а, а уверено напредвахме към Козичино. В един момент пътят започна да се спуска към сгушеното в котловина с. Козичино и към 17:00 бяхме в селото. Нямаше как да не ни направи впечатление огромната разлика между Козичино и турските села, през които минавахме до този момент. За целия ни престой в Козичино (около час) видяхме точно 4 човека, което рязко контрастираше с китните и оживени турски села. И въобще, тъй като там явно бяха останали само стари хора, селото изглеждаше някакси запуснато - чешмата в центъра не работеше, къщите бяха в голямата си част неизмазани, имаше счупени прозорци...
Спряхме в магазинчето в центъра, хапнахме по една вафла и си купихме някакви неща за вечеря и за закуска на другата сутрин. През деня бяхме решили да не оставаме в селото, а да продължим колкото можем, защото вече нямахме търпение да стигнем до Емине. Обадихме се на момичетата, казахме им, че сме вече в Козичино и се разбрахме да се видим на следващия ден около 10:00 на мястото, където маршрутът излиза от пътя Бургас - Варна. Към 18:00 отново нарамихме раниците и поехме по асфалтовия път на изток. След като излязохме от селото, се отбихме по черен път вляво. Вървяхме около час и половина и след като преминахме през Дюлинския проход, решихме, че е време да опънем палатката, не толкова защото бяхме много изморени, а защото се събираха облаци и нямаше смисъл да рискуваме да ни завали, след като вече бяхме преизпълнили задачата за деня. Докато разпъвахме палатката, до нас спря една стара лада. Хората вътре бяха много мили и след окуражителните думи ни предложиха вода. Ние си бяхме налели в Козичино и бутилките ни бяха общо взето пълни, но те настояха, за да имаме да се измием и т.н. и ни оставиха една почти пълна 10-литрова туба. Нагласихме палатката, измихме се и точно влязохме вътре да вечеряме и заваля. За пореден път таймингът ни беше перфектен :) Хапнахме и нагласихме алармата за следващия ден за 4:30 вместо за 5:00, защото просто вече нямахме търпение.
Ден 16
Поляните след Козичино - н. Емине
Големият финал
Тъй като земята под палатката не беше кой знае колко равна, не ми беше особено удобно през нощта. По едно време обаче чух, че Ванчо се надигна, а в същия момент намерих перфектната позиция между бабунките и се нагласих удобно. Ванчо легна отново и в този момент алармата се разпищя. Това беше първата сутрин, в която не станах при първия звук на алармата, защото бях леко разочарован, че чак сега бях успял да открия тази позиция на тялото, а Ванчо беше изненадан първо от това, че не станах и второ от това, че като се беше надигнал беше погледнал часовника и му се видяло, че е 4:09, а то е било 4:29. Тези настроения обаче бързо изчезнаха и след като закусихме набързо с нещата, които си бяхме купили от Козичино, събрахме палатката, сложихме челниците и с рядко виждан за този часови пояс ентусиазъм, тръгнахме напред. Поехме по черен път към телевизионната кула на вр. Гьозтепе, който беше най-високата точка в днешния преход. Изкачихме се до кулата и след това се спуснахме право надолу покрай един електропровод и излязохме на асфалтов път. Няколко километра вървяхме по пътя и стигнахме до изоставената махала Плазовец. Там спряхме за почивка, а малко по-късно се отбихме от асфалта, по черен път вляво, който минаваше през дъбова гора. Пътят беше каменист, но без остри камънаци и се ходеше без особени затруднения. В един момент вече осъзнахме, че ние практически сме стигнали. Оставаха ни около 1-2 км до пътя Бургас - Варна, малко ходене по него и след това още около 13 км до Емине.
Малко по-късно Ванчо тържествено остави пръчките, които ползваше вместо щеки в гората, а след 15-ина минути излязохме на главния път. Предстоеше ни най-опасната част от маршрута, защото трябваше да минем около 2-3 километра по самия път, а той е известен с много големия процент малоумни шофьори, които се движат по него. Около час вървяхме до пътя и преживяхме 2-3 сравнително опасни ситуации, но за радост се разминахме без изциденти. На един ляв завой се отбихме по черен път вдясно, видяхме на първото дърво познатата червено-бяла маркировка и табелка за нос Емине и се излегнахме под него, за да чакаме момичетата. Часът беше малко след 9:30. Малко по-късно телефонът ми звънна. Беше Милото да ме пита къде сме и кога ще дойдем. Аз отговорим, че вече от 10-ина минути сме на мястото на срещата. Тя каза, че и те са там. Оказа се, че те ни чакат на автомобилния път за Емине, който също беше маркиран с червено-бяла маркировка и (идвайки от Бургас) се отбива от главния път малко преди мястото на което ние излязохме на него. Казахме им да карат към Варна и аз излязох на пътя да ги чакам. След 5 минути видях в далечината познатата кола и се срещнахме. Тук се оказа, че ни чака приятна изненада, защото освен Милото и Исмиралда, с тях беше и Белка.
Носеха ни и дюнери, и палачинки. Ние не бяхме много гладни, но как да им откажеш, като са толкова мили? Затова си ги хапнахме сладко, сладко. След това Милото и Белка се качиха на колата и отпрашиха към кръчмата в Емона, а ние тримата нарамихме раниците и тръгнахме по пътеката. Пътят се виеше през рехава горичка, с минимални спускания и изкачвания, а ние вървяхме с умерено темпо и разказвахме на Исми, какво е пропуснала предния ден. По принцип на Еминския полуостров няма вода, но момичетата бяха донесли и това не беше проблем. Когато наближихме на около 2 км от Емона, се обадихме на Милото да тръгват с Белка към носа, защото Белка куцаше доста силно и се придвижваше бавничко, а ние летяхме към носа. В тази част от прехода гледката е много интересна, защото и вляво, и вдясно се вижда морето, а пред теб е примерно хълмче. Дърветата оредяха и изведнъж излязохме за последен път от гората, а пред нас бяха селото и носът.
Тук стана една неприятна обърквация, защото, минавайки през селото, ние не гледахме за маркировка и се водехме само по GPS и в крайна сметка стигнахме до самата вода от дясната страна на носа (гледано от селото ;)), а Милото и Белка, движейки се по маркировката бяха стигнали до една скала от лявата страна на носа. А антените на поделението, което е на самия нос, заглушаваха GSM-сигнала и не можехме да се чуем. В крайна сметка се срещнахме в селото и заедно отидохме до носа. Там си направихме няколко снимки и се отправихме към Св. Влас да ядем джолани, за които Ванчо ми беше разказал още около вр. Ботев и от тогава им се точехме. Край :)
---
PS: В началото на септември 2013 г. бях твърдо убеден, че няма да стъпя в Стара планина поне 3-4 години. Освен това не исках да виждам шоколади и TWIX-ове също толкова време. Е... със сладките неща общо взето ми се получи, но преди няколко месеца се хванах, че от време на време си мисля, колко готино беше по време на прехода. Това чувство постепенно се засили и сега нямам търпение малкият да порастне малко, за да можем да го оставим някое лято на бабите и пак да тръгнем пеша за морето :)))
-
03 Окт. 24 -
30 Септ. 24 -
26 Септ. 24
Снимка на деня
Абониране за новини
Copyright © 2022 - Geograf.bg
7 Коментара - 16 дни по гръбнака на Балкана или осъществяването на мечтата Ком-Емине (Част IV)
Иван Янев - Ванчо (непроверено) February 08, 2017
ОтговориЗорница Чолакова (непроверено) February 08, 2017
ОтговориД.Ж. (непроверено) February 08, 2017
ОтговориВенета Ячева (непроверено) February 08, 2017
ОтговориGeograf.bg (непроверено) February 08, 2017
ОтговориДидка БгОг (непроверено) February 08, 2017
ОтговориShape-а на чичото (непроверено) February 08, 2017
Отговори