16 дни по гръбнака на Балкана или осъществяването на мечтата Ком-Емине (Част III)

 
Ден 9
х. „Мазалат” - х. „Бузлуджа”
Първи лек преход и много смях под Шипка
 
Станахме преди 5:00, облякохме се и слязохме в столовата. В стаята, в която спахме, имаше и едно младо семейство с едногодишно момиченце, което предотврати отварянето на прозореца, затова и не можахме да спим кой знай колко добре, което обуслови и толкова ранното ставане, но както и да е. Закусихме набързо и тръгнахме по пътя към хижа „Партизанска песен”. По пътя осъзнахме колко много ни е провървяло с дъжда предния ден, защото едва бяхме изминали 1-2 километра и започнахме да виждаме доста големи локви по пътя, а полянките, през които минавахме, бяха мокри и това не беше просто роса. Когато бяхме изминали около 2/3 от пътя до „Партизанска песен”, стигнахме до малка чешмичка, на която поспряхме за кратка почивка, а и да заредим с вода. Слънцето вече се беше показало и денят беше страхотен. Продължихме към хижата и когато стигнахме там, се наложи да спрем за малко повече, тъй като Исмиралда трябваше да оправи нещо по облепването на единия си крак, защото я болеше.
 
 
 
 
След това продължихме към хижа „Узана”. Тук искам да похваля хората, които се грижат за поддръжката на туристическите пътеки в Централен Балкан. Маркировката е прекрасна и обилна и нямахме никакви затруднения от тази гледна точка. Така лека-полека към 10-10 и нещо стигнахме до „Узана”. Там поспряхме в една от многото хижи (така и не разбрах в коя), хапнахме по един пакет вафли Боровец :))), поговорихме си с хората от съседната маса (които подозирам, че не си бяха лягали, щото вече бяха на ракийка и дебели мезета), разбрахме за победата на Кубрат Пулев над оня какъв беше там - Тигъра и продължихме към Шипка. До Шипка единственото, което се случи беше, че Иван най-накрая се убеди, че му трябват щеки и пригодихме две пръчки за тази цел. Иначе нямахме никакви премеждия и около обяд благополучно пристигнахме на прохода. Бяхме доста изморени, въпреки че днес се движехме с не много висока скорост, но все пак, умората от тежкия вчерашен ден, си казваше думата. Седнахме на едно от капанчетата и си устроихме един много хубав и дъъъълъг (около час и половина) обяд. Към края му, когато вече бяхме доволно отпочинали, се огледахме и забелязахме, че рязко контрастираме с всички останали хора.
 
В този хубав неделен ден на Шипка имаше много хора и всички бяха облечени като за празник, а ние изглеждахме като последните клошари. Мръсни, чорлави, може би и леко понамирисващи, след като не успяхме да се изкъпем предната вечер (случайно или не, но масите около нашата бяха празни), с огромни раници, куцащи, Иван с две тояги вместо щеки в ръцете, но за сметка на това с много висок дух и непрекъснато весели и засмени. А когато ставахме, срещу нас вървеше една жена с дете, която нещо се беше забляла и изведнъж като се обърна напред и видя Иван така се стресна, че чак дръпна детото при себе си. Ние естествено избухнахме в див смях и дори набързо обсъдихме идеята да изкараме някой лев от снимки с туристите, хихихи. Сега пред нас имаше два варианта: да тръгнем по асфалтовия път към Бузлуджа или да си вървим по маркираната пътека. Лично за мен беше по-добре да сме по пътя, но на Ванчо и Исми им се подбиваха много краката от ходене по асфалт, затова тръгнахме по маркировката нагоре, към Шипка. Когато стигнахме позициите на Стоманената батарея маркировката се отклони вляво и продължихме през гората. Спуснахме се по стръмнината, пресякохме пътя за Бузлуджа и навлязохме в рядка широколистна гора, където беше доста приятно да се ходи. Докато катерехме едно от малките възвишения, покрай нас мина група с кросови мотори, които малко ни нарушиха кефа и поомирисаха въздуха, но... Малко по-късно ги застигнахме, тъй като бяха спрели да си починат и ни питаха виждали ли сме двама мотористи. И Иван им вика: "Абе видяхме и повече от двама ама може да сте били и вие...". Оставихме ги да чакат другите двама и продължихме.
 
 
Излязохме още веднъж на пътя и вече продължихме по него към Бузлуджа. Пътьом упътихме един човек с кола, тръгнал за Шипка и малко по-късно стигнахме до паметника в подножието на върха. 10-ина минути по-късно вече бяхме в хижа „Бузлуджа”. Там ни посрещна хижарката баба Мария, една много сърдечна и приветлива жена, която без никакво забавяне ни заведе до къщичката, където беше нашата стая. Това беше малка къщичка до основната хижа с две стаи с по три легла, всяка с отделна баня. Тъй като ние бяхме единствените посетители, ни каза спокойно да се възползваме и от двете бани, ако искаме и от стаите и въобще да се разполагаме, както намерим за добре. Бойлерите бяха включени още от обяд и топла вода имаше в изобилие. Изкъпахме се, сложихме си "градските дрехи" (разбирай единствения чифт чисти тениска и панталонки, които си носехме) и отидохме при баба Мария да вечеряме. Женицата ни беше сготвила само картофена супа, защото сама се снабдява с продукти и просто ѝ е невъзможно да донесе кой знае колко неща до хижата, но пък тя беше страхотно вкусна. Седнахме и както сладко си приказвахме с нея и с една друга жена, която беше там да ѝ помага, така изведнъж тенджерата със супа свърши :). Поблагодарихме за вкусното хапване и доволни и сити се отправихме към нашата къщичка да спим.
 
 
 
 
Ден 10
х. „Бузлуджа” - х. „Предела”
Втори лек преход и сериозни мисли за трънки, шипки и други растения с двойно предназначение
 
 
 
 
По традиция станахме в 5:00 и след час вече вървяхме към новата хижа (или може би е хотел) на Бузлуджа. Денят се очертаваше да е ясен и топъл. Минахме покрай ветрогенераторния парк на връх Бедек, а по склоновете видяхме доста берачи на боровинки, които въпреки ранния час, вече бяха набрали сериозни количества от сладките плодове. Точно когато слънцето започваше да напича, минахме покрай последната вятърна турбина и се шмугнахме в гората на сянка и хлад. Днешният преход до „Предела” бе едва 30-ина километра, така че не си давахме кой знае колко зор и вървяхме в лежерно темпо, опитвайки се да спестим колкото се може повече сили, защото след утрешния, също лек преход (пак 30-ина км) до х. „Чумерна”, ни очакваше 53-километров преход до Котел. И така, без излишно бързане, си вървяхме през гората, когато пред нас се показа чешмичка, а до нея имаше дървена маса с пейки, на които да починем, а върху масата имаше...ТЕЛЕВИЗОР „София 82” :D. Просто култово изпълнение. Към края на почивката Милото се обади на телефона на Исмиралда (защото моят беше изключен) и аз го взех, за да си поговорим и тръгнах напред. Тук изведнъж се получи един малко конфузен момент, защото в момента, в който свърших разговора и свалих ръката от ухото си, телефонът падна. Не казвам, че го изпуснах, защото той просто си падна, без въобще да разбера как. Исмиралда, която вървеше зад мен, леко се притесни, защото телефонът е iPhone 5, който си беше купила 2-3 месеца преди това, а пътят, по който вървяхме, беше доста каменист, но за всеобща радост, от Apple са си свършили добре работата, и телефонът нямаше дори драскотина.
 
 
 
Малко след това стигнахме до първия проблемен участък за днешния ден, при който бяхме на кръстопът, като пътят се разделяше вляво и вдясно, а GPS-ът чертаеше трак право напред през шубраците. Помогна ни предврителната подготовка, която бяхме направили и тръгнахме по пътя вдясно, който направи един голям завой и отново се върнахме на трака. Ако бяхме вървяли по него (трака) щяхме да минем напряко през едно дере, което щеше да е по-кратко като разстояние, но със сигурност щеше да отнеме повече време, да не говорим за драмите с трънаците, които щяхме да имаме. Оттук нататък нямахме никакви проблеми и последователно минахме покрай хижа „Българка” (която не работи), рудник „Лев” (първия в България) и малко след обяд пристигнахме на гара Кръстец. Там спряхме да починем, хапнахме и след около 30-40 минути продължихме. Междувременно пристигна един влак, който спря на гарата и очевидно трябваше нещо да изчака, защото почти всички пътници, в това число и машинистът, слязоха и запалиха по цигара, като ни оглеждаха с интерес. Заобиколихме влака и, след леко изкачване, излязохме на равно било. Тук вече бяхме под напрежение, защото според записките, които имахме, трябваше да дебнем за някакъв вело маршрут и да тръгнем по него, за да си спестим много неприятни трънливи преживявания в дерето на пресъхналата Радова река. И така вървяхме и въртяхме глави на всички посоки и ето, че на едно дърво, макар и малко скрита, видяхме табелката за вело маршрута, която сочеше по пътя леко вдясно, а GPS-тракът водеше направо през едни шубраци. Радостни тръгнахме по пътя, но след около 200-300 метра той се разклоняваше и на разклона, по стара традиция, нямаше никакви табели.
 
Ситуацията беше следната: пътят се разделяше на две, като и двата пътя бяха черни, но единият беше малко по-каменист. Каменистият път беше отбелязан и на картата на GPS-а, но след като я разгледахме, решихме, че доста се отдалечава от нашата посока и затова, в крайна сметка, тръгнахме по другия път. Той пресече GPS трака след 100-ина метра, но малко по-натам общо взето си тръгнахме пак по трака. Вървяхме през малки полянки с изобилно количество шипки и трънки и при всяко леко стесняване на пътеката сърцата ни се свиваха. На мен непрекъснато ми се въртяха в главата следните думи от пътеписа, който ползвахме за помощ по пътя:
 
Пътеката започна да се стеснява все повече и повече, глогът и шипките да се сгъстяват, но за сметка на това пък изобилстваше от маркировка и указателни табели, които обаче бяха надлежно скрити в шубрака.
Преминахме през един участък може би около километър, километър и нещо, който си беше истинско бедствие – нападали и потрошени дървета, трънаци от глог и шипка, коприва и каква ли още не флора с двойна употреба. В един момент пътеката просто изчезна... 
 
И така, вървяхме мълчаливо по тясната пътечка с мрачно предчувствие, което обаче никой не искаше да изрази гласно, защото пътечка все още имаше и минавахме относително спокойно между трънаците. В един момент влязохме в горичка и стигнахме до коритото на пресъхналата река. Докато го пресичахме, видях един много хубав речен камък, който щеше да бъде изключително подходящ за затискане на киселото ми зеле, но мисълта, че трябва да го мъкна няколко дена със себе си, мълниеносно ме отказа от каквито и да било общи планове с него :). След като пресякохме реката, изкачихме гористия склон от другата страна и излязохме на хубава полянка. Облекчено въздъхнахме, защото разбрахме, че сме минали през опасния участък и вече по-весело продължихме нататък. Оказа се, че всеки един от нас през цялото време си е спомнял точно горецитирания пасаж от записките. Оттук нататък без никакви проблеми стигнахме до хижа „Грамадлива”, като пътьом минахме и през едноименната ски-зона.
 
 
За наше най-голямо учудване в хижата имаше човек, който даже си гледаше една много прилична зеленчукова градина пред нея, и беше малко разочарован, че го подминаваме и ще спим на „Предела”. Ние също си мислехме каква хубава салата бихме си направили от градината, но тъй като вече се бяхме разбрали с човека от „Предела”, поблагодарихме за предложението, казахме му, че по всички форуми информацията е, че хижата не работи и да я актуализира, и продължихме. След 10-ина минути минахме покрай хижа „Химик”, която приличаше по-скоро на някоя баровска вила, отколкото на хижа, но освен 2 кучета нямаше никого и, съпроводени от бесния им лай, продължихме към прохода. Около половин час по-късно (около 17:00 часа) вече бяхме на „Предела”, обадихме се на хижаря, той дойде след малко и ни настани в нещо, което приличаше на апартаментче и беше със самостоятелна баня. Оставихме багажа, включихме бойлера и слязохме долу в ресторантчето, за да хапнем по една супичка преди вечеря. Когато отворихме менюто обаче изведнъж се оказа, че сме суууупер гладни и не се мина само със супичка, ами направо си вечеряхме :))) Качихме се обратно в стаята и там ни чакаше неприятна изненада - бойлерът не работеше. Обадихме се отново на човека, уведомихме го за драмата и той ни заведе в другата част на хижата, където вече си беше истинска хижа, но бойлерът в банята работеше и един по един се изкъпахме там. Междувременно беше станало към 20:30 и слязохме отново в ресторантчето, за да хапнем по едно цедено мляко със сладко преди сън, да си поръчаме закуска за другата сутрин и да обсъдим възможните варианти за следващия ден.
 
 
Слязохме долу, взехме си по едно млекце и след преглед на наличната ни екипировка, решихме на следващата вечер да не спим в хижа „Чумерна”, а да я подминем (очакваше се да пристигнем там към 16-17 часа), да ходим колкото можем до вечерта и да спим някъде на открито. Единственото слабо място на плана беше, че къмпинг оборудването, с което разполагахме, се състоеше от две шалтета и един спален чувал (палатката и останалите чували щяхме да вземем отново в Котел), но преценихме, че все една вечер ще изкараме и така, а и ползите от това ще са много по-големи, отколкото самото неудобство. С поръчването на закуската обаче възникна един много интересен и дори странен проблем: ресторантчето отваряше в 6:00, а ние искахме по това време вече да сме закусили и тогава да тръгнем, а не тепърва да ни приготвят нещо и да тръгнем в 7, затова, по старата изпитана схема, решихме да си поръчаме нещата да ни ги приготвят вечерта, а сутринта само да си ги хапнем в стаята и да тръгваме. Избрахме си по един омлет, казахме на шефчето и той започна да ни разубеждава. Защото омлетът щял да е студен, нямало да е вкусен и т.н. все едно ние вече 10 дена само топла храна ядем. Казахме му да не се притеснява и просто да ни направи по един омлет, който да си отнесем в стаята и да ни даде и 10-ина филийки хляб. Той изрази пак опасенията си, но все пак отиде да поръча омлетите. След малко се върна и каза, че готвачката казала, че омлетите ако ги приготви сега до сутринта щели да са студени и нямало да са вкусни и, с две думи, не иска да ги направи. Вече тотално втрещени, ние му обяснихме още веднъж, че това ни е обичайната практика, защото в нито една хижа кухнята не работи, когато ние тръгваме. Казахме му, че вече сме яли така омлет (което си беше лъжа, но нямаше как) и знаем много добре какъв му е вкусът сутринта, и сме напълно ОК с него. В крайна сметка той се появи след малко с жадуваните три омлета и един хляб, които ние отнесохме в стаята. Посмяхме се малко на случката и се трупирахме в леглата.
 
 
 
Ден 11
х. „Предела” - Темната гора
Странна случка в Чумерна и лек нощен екшън под открито небе
 
На сутринта традиционно станахме в 5:00, хапнахме прословутите омлети (които си бяха много вкусни), стегнахме багажа и в 6:00 пресякохме Хаинбоаз и започнахме да се изкачваме по склона от другата страна. Вървяхме с добро темпо, като от време на време похапвахме от крайпътните малини и къпини. Според записките ни, след около два часа трябваше да стигнем в подножието на връх Буторски чукар, където маркираната пътека води право нагоре, но ние можем да си спестим стръмното изкачване, като тръгнем по черен път вдясно, към разрушения заслон „Бутора”, където има и чешма. Така и направихме и след като напълнихме шишетата, обърнахме обратно и, по друг черен път, започнахме да се изкачваме. Постепенно пътят стана пътека и навлезе в прекрасна букова гора. Е... не си спестихме съвсем изкачването и бая бяхме оплезили езиците, докато стигнем до равна част, но... c’еst la vie, както казват франсетата. Малко по-късно минахме покрай запустелия заслон „Караиваново хорище”, а около обяд, без никакви премеждия, стигнахме до хижа „Буковец”. Там спряхме за почивка, но въпреки че имаше паркирани коли около хижата, в самата хижа нямаше никого, ако изключим една баба, която дремеше в един стол на терасата. В столовата и кухнята също нямаше никого. Тъй като вдигнахме малко шум с пристигането си, бабата се събуди и се оказа, че това е майката на хижаря, който е слязъл до града и след малко ще се появи. Докато си приказвахме с нея, хижарят наистина се появи, сипа ни по една супа, метна няколко кебапчета и кюфтета на скарата, а след като ги изядохме, даже ни почерпи с диня. Поприказвахме си и с него и към 13:30-13:45, добре отпочинали, продължихме към хижа „Чумерна”. Пресякохме пътя Твърдица – Елена и, без да си даваме кой знае колко зор след това, в 15:20 бяхме пред х. „Чумерна”.
 
Тук обаче ни очакваше изненада. Хижата, която е масивна триетажна постройка, беше абсолютно празна! Нито в столовата имаше някого, нито в стаите на първите два етажа (по-нагоре просто нямаше как да се кача, че то лек преход, ама пак си е зор), нито някой отговори на подвикванията ни. Иначе беше отключена и с широко отворена врата. В едно помещенийце до входа, което приличаше малко на портиерна, имаше 2 мобилни телефона, в столовата имаше неприбрани чинии с храна на една маса, в ъгъла работеше една голяма плазма... Въобще хижата изглеждаше така, сякаш както си е кипял животът в нея, са дошли извънземните и са изпарили хората, а единствената останала форма на живот беше едно мега мързеливо куче, което спеше на терасата. Ние се повъртяхме, повъртяхме, поседнахме в столовата да починем и половин час по-късно нарамихме раниците. Точно излязохме навън и се готвехме да тръгваме, когато накъде отвътре изневиделица се появи хижарят Петър. Той беше около 40-45-годишен, изглеждаше като стар хипар и имаше вид на човек, който е пил без прекъсване поне 3 дена. На няколкото ни въпроса отговори само с кимвания и посочване с ръка, а точно когато му пожелавахме приятен ден и се запътвахме по пътеката, изведнъж проговори и проведохме следния разговор:
 
Хижар: - Искате ли да ви изпея една песен?
Ние: ?!?!?! Ами... ОК искаме. 
Х: - Ама може ли да застана ей там (посочва с ръка място на около 4-5 метра от настоящата му позиция), защото там е мястото с най-добрата акустика в долината?
Н: - Добре, щом е там - там.
 
Той застана и започна да пее нещо, което приличаше малко на родопска песен, малко на църковно пеене и дори на призива на имамите от джамиите, но не можахме да разберем какво точно беше. След като го изслушахме, го питахме къде има вода по пътя и след като ни каза, тръгнахме. Не се качихме към връх Чумерна, а минахме по прекарания преди няколко години от дървосекачите път, който ни спести немалко време и усилия и навлязохме в Темната гора. Темната гора е може би най-големият буков масив в Балкана, с много ниски хълмове с долчинки между тях, които са почти еднакви, но за наша радост, пътеката беше утъпкана и много добре маркирана. Все пак вървяхме с нужното внимание, защото загубването там из всички тези долчинки и хълмчета е много лесно.
 
След около 10-ина километра пътеката пресичаше макадамов път, по който, според хижаря, ако тръгнем надясно, след около 150 метра има дере, в което има извор, който не пресъхва. Иван и Исмиралда останаха на кръстопътя, а аз тръгнах по пътя и намерих дерето и изворчето, но за наше огромно съжаление, то беше пресъхнало. Това не беше особено добре, защото ние разчитахме на тази вода, за да попълним запасите, които бяхме изхабили след тръгването от хижата, но нямаше какво да се направи, затова продължихме напред, като почнахме и да пестим водата. Гората започна да се поразрежда и по пътя ни започнаха да се появяват малки полянки. След още няколко километра срещнахме трима души на мотори, които се прибираха към селото си. Питахме ги за вода и те се опитаха да ни обяснят къде има извор (който ние така и не намерихме, явно сме търсили на погрешната полянка :)) и предложиха да ни дадат водата, която носят и която ние охотно приехме. Пресипахме около двата литра вода, които носеха в нашите шишета, благодарихме им сърдечно и продължихме напред.
 
След още около 30-40 мин. стигнахме до поредната полянка, която според нас беше точно тази с водата (ама само според нас) и решихме да спрем там за нощувка. Вече минаваше 20:30, а по небето започваха да се събират и притеснителни облаци. Полутахме се из полянката в търсене на вода, но така и не намерихме, затова решихме да се погрижим за подслон, тъй като първите капки вече падаха около нас. Поогледахме се и се свряхме в едни храсталаци, под едно дърво, постелихме двете шалтета, някакси опънахме отгоре дъждобраните, облякохме всички налични дрехи и се притаихме. Не беше най-добрият подслон, но свърши работа. След около 30-40 минути осъзнахме, че дъждът е спрял, а капките, които падат, са от дървото и храсталака, под които бяхме, затова се измъкнахме от там, за да потърсим подходящо място за спане. Малко по-встрани открихме едно паднало дърво и решихме да се разположим до него. Разпънахме двете шалтета, аз легнах точно до дървото, като свалих само едната презрамка на раницата си и я поставих върху него защото нямаше място, до мен бяха другите две раници, след това Исмиралда и накрая Иван. Както легнахме, така съм заспал. Към 1:00 нещо като катерица или подобен род животинче, като че ли се удари в крака ми и избяга, а аз се събудих. Не съм сигурен дали това наистина беше животинка или просто съм сънувал, но събуждането беше факт.
 
Станах, отидох до тоалетна, върнах се и отново легнах да спя. Да, обаче сега вече усещах, че всъщност ми е леко студено и заспиването няма да е толкова лесно. Надигнах се да извадя спалния чувал и попитах има ли още някой на когото му е студено. Оказа се, че и двамата ми спътници не спят, защото им е хладно, но по неведоми причини не си казват. След като леко им се скарах по този повод, започнахме да правим преустройство, за да се справим с новата ситуация. Сложихме моята раница до дървото, Исмиралда легна до нея, като вкара краката си в своята раница, която беше 65+10 литра и направо си влезе до кръста вътре, аз до нея гръб в гръб, за да се топлим, а до мен Иван, като ние с Иван си вкарахме краката докъдето можахме в спалния чувал. Последната раница сложихме от другата страна на Иван, до главите ни, за да пази завет и оттам. Така вече беше доста по-добре и въпреки че всяко движение беше доволно сложно за извършване, поспахме няколко часа. 
 
 
 
Ден 12
Темната гора - Котел
Приятен път през деня и Котленски драми привечер
 
Събудих се около 5:00 и като видях, че останалите също не спят, кой знае колко, им предложих направо да тръгваме, защото се е видяло, че няма да се спи повече. Станахме, събрахме набързо "бивака" и след консултация с GPS-a тръгнахме внимателно, защото Темната гора си е наистина темна. Според GPS-а до Котел ни оставаха 35 километра, т.е. предишния ден бяхме минали около 1/3 от разстоянието между Чумерна и Котел, което напълно оправдаваше несгодите в гората. Малко по-късно се съмна и ние уверено продължихме пътя си. След още няколко полянки, около 8:00 часа, стигнахме до параклиса на Агликина поляна. Според мотористите, които срещнахме предната вечер, там също имало вода, но не я търсихме, а направо се отправихме по пътя към прохода Вратник. След около 20 минути бяхме там. Проходът Вратник условно разделя Средна от Източна Стара планина. Там, за наша изненада, нямаше каквото и да било ресторантче или капанче, но имаше една къща, на която като потропахме, излезе един добър човек, който ни даде вода и след това продължихме на изток по асфалтов път. От прохода до заслон „Вратник”, който, за разлика от другите заслони в тази част на планината, не е разрушен или изоставен, а просто е превърнат в обор (!?!?!), вървяхме през смесена гора, по много приятна пътека, без някакви големи денивелации.
 
 
 
 
Някъде в ранния следобед гората изведнъж свърши и излязохме в голото поле югозападно от Котел. Тук маркировката тотално изчезна, защото в полетата по правило маркировката е колова, но тук коловете отдавна бяха "усвоени" от някои предприемчиви наши съграждани. GPS-ът обаче не позволи да имаме съмнения за посоката, в която трябва да вървим, и всъщност, единственото нещо, което ни тормозеше, беше невероятната жега. Почивките ни станаха по-чести, защото просто беше безумие да вървиш дълго време в този пек. След като преминахме по-голямата част от полето, пътят зави леко на север и минахме зад една малка горичка, а след това, тръгвайки към връх Разбойна, влязохме в смесена гора, която постепенно премина в широколистна и се спасихме от жегата. До Котел оставаха по-малко от 10 километра и тук започна драмата. И до ден днешен не мога да си обясня как може една планинска община, която иска да развива туризъм, каквато е Котел, да позволи международният туристически марширут, който минава покрай града, да е в такова плачевно състояние.
 
Падналите огромни дървета бяха през буквално 10-20 метра и трябваше непрекъснато да ги заобикаляме, да се катерим по тях или да се провираме отдолу. Направо беше кошмарно. И не ми се мисли какво щяхме да правим, ако не бяхме направили схемата предната вечер, а си бяхме останали в Чумерна и стигнем на това място по тъмно. А доколкото разбрахме от човека, при когото спахме, тези дървета са нападали при някакъв ранен сняг преди 3 (!!!) години. Е как пък за 3 години не се намери някой в местното туристическо дружество или община да вземе едно магаре, с което да закара една резачка и една туба бензин там и за един ден да нареже поне едно 50 кубика дърва, с които хем ще плати бензина, хем ще има дърва за отопление на местното училище и/или читалище примерно за няколко години напред??? А отделно и пътят ще е много по-добър и лесен за минаване. Защото сега съм сигурен, че има доста хора, които тръгват от Чумерна и не стигат до Котел, а нощуват някъде в покрайнините му, което пък е зле за местния бизнес. Но... както и да е, отклоних се от темата. Вървяхме мъчително бавно напред, борейки се с падналите дървета, като скоростта ни на придвижване падна на около 1 км/час. Така, когато най-накрая излязохме на черен път, който започна да се спуска към Котел, вече минаваше 18:00. Точно си отдъхнахме от дърветата и ни връхлетя друга напаст - коварните и изключително досадни малки мушици, така характерни за Източна Стара планина. Ние по принцип си бяхме купили едни много яки шапки с периферия и с мрежа, които предпазват страхотно от тези гадинки, но те бяха в родителите на Исмиралда, които ни чакаха в Котел. Така че последните 3-4 километра трябваше да преминем, опитвайки се по всякакъв начин да прогоним досадните твари. А те са наистина много досадни. Представете си ходиш си и на около 30-ина сантиметра пред очите ти лети един минирояк от около 20-30 мушици, като през няколко секунди някоя се опитва като камикадзе да ти влезе я в окото, я в устата. Ужасна работа ви казвам.
 
Както и да е, изтърпяхме ги някакси и влязохме в Котел. Там се срещнахме с родителите на Исмиралда, намерихме едно много приятно и добро като цена семейно хотелче и влязохме да се настаним. Хазяйката ни поведе към стаята ни, която се оказа на ТРЕТИЯ етаж. Истинско мъчение за изтощените ни от вече 12-дневното ходене крака. Качихме се криво ляво до горе, теглихме си по един бърз душ и слязохме долу, където ни очакваше богата трапеза, подредена от родителите на Исми. Междувременно се оказа, че хазяинът има приятел в с. Дъскотна (до което трябваше да стигнем след два дена), който също бил планинар и е минавал Ком - Емине. Предложи да ни даде телефона му, за да му звъннем и ако е в селото, да спим при него. Охотно се съгласихме и впоследствие това се оказа много ценно, но за това после. Наядохме се като попски чеда на Задушница, заредихме с чисти дрехи, взехме ШАПКИТЕ ПРОТИВ ГАДНИТЕ МУХИ, палатката, техните спални чували и малко от храната, която бяхме купили предварително, оставихме им мръсните си дрехи и планинските си обувки и след като сравнително успешно отбихме опитите им да ни оставят още около 1 тон храна, си взехме довиждане с тях и се качихме в стаите да спим.
 
 

Публикувано от geolub

2 Коментара - 16 дни по гръбнака на Балкана или осъществяването на мечтата Ком-Емине (Част III)

Самуил (непроверено) February 08, 2017

Отговори
Браво за интересния разказ, очаквам с нетърпение и последната част!

Николай (непроверено) February 08, 2017

Отговори
На 2 часа и нещо след лескова, в дясно от пътеката има чешма, а на Зла поляна по дерето също.

Сподели

Снимка на деня

Река Тиу в гр. Анси, Югоизточна Франция

ггф