16 дни по гръбнака на Балкана или осъществяването на мечтата Ком-Емине (Част I)
Казвам се Петър, на 35 години съм и минаването на маршрута Ком - Емине ми е мечта от поне 20 години. До този момент не го бях направил, защото нямаше други ентусиасти, които да ми се вържат на акъла, а в планината винаги е добре да си имаш другар, особено на толкова дълъг преход. В крайна сметка се запознах с едно чудесно момиче (за което се и ожених) и се оказа, че тя и част от нейните колеги от университета, като завършили География в СУ, са походили доста по планините и са фенове на подобен род преживявания. Пуснах им мухата и речено-сторено. Та ето ги и моите спътници:
Жужи - а.к.а. Милото - моята любима съпруга (която съвсем скоро ме ощастливи с прекрасно момченце (и не, не сме го направили по пътя), без която това пътуване нямаше да е възможно, защото тя подсигури карти, GPS трак и описание на маршрута.
Бяла - а.к.а Белка - изключително шашав (в добрия смисъл на думата) и добър човек. Малко е твърдоглава, за което ще я пляскам някой път, но това е друга тема
Искра - а.к.а. Исмиралда - нашата подвижна аптека и шеф на комуникациите с хижите
Иван - а.к.а Ванчо - новата звезда в Института по космически изследвания на БАН
И за да не ви отегчавам повече, нека моят разказ започне сега!
Ден 1
х. „Ком” - х. „Пробойница”
Среща с дивите коне или как историята можеше да свърши, преди да е започнала
След като благополучно бяхме пристигнали в хижа „Ком” в петък вечерта, в събота станахме в 5:00 и докато закусвахме си поговорихме с хижарката, която е правила прехода и каза по този повод едни думи които, често си спомняхме след това: "Абе малко робска работа е това...". След закуска оправихме багажа и в 6:00 тръгнахме към връх Ком. Минахме покрай старата хижа „Ком” и запъплихме по баира все още свиквайки с тежестта на раниците.
Очертаваше се хубав, слънчев ден и настроението ни беше приповдигнато. След около час се изкачихме на билото и стигнахме до коловата маркировка на Ком - Емине. Връх Ком се намираше на 1-2 километра вдясно, а нос Емине - на около 600 километра вляво. Там по принцип хората си оставят раниците и се качват до Ком без багаж, а на връщане си го взимат. Ние също се гласяхме да направим така, НО... 1-2 минути след пристигането ни там се появиха и 20-ина коня, които бяха доста дружелюбни към нас, но след като тръгнахме, станаха доста агресивни към раниците ни и започнаха да ги бутат и дърпат с муцуни, застъпват с копита и т.н. Вече се бяхме отдалечили на 100-на метра, но като видяхме тази вакханлия с раниците ни, аз се върнах и прогоних конете. Те се отдалечиха, но когато тръгнах да догоня групата, отново започнаха да се приближават. Очевидно беше, че няма да оставят раниците, затова се наложи да ги нарамим и с тях да тръгнем към Ком. Просто си представям в какво състояние щяха да са, ако конете се бяха появили 10-15 минути по-късно, когато ние вече щяхме да сме в подножието на Ком и те щяха да имат поне 40-45 минути да вандалстват.
Стигайки до подножието на Ком се огледахме хубаво и след като не видяхме и следа от коне отново оставихме раниците и се качихме на върха, хвърляйки поглед назад на всеки 2-3 минути.
Тук искам да отворя една скоба, защото интересното с връх Ком е, че ние вече два пъти през годината се бяхме опитвали да се качим на него (веднъж само с Милото и втория път с Милото, Ванчо и Исмиралда), но без успех, защото първия път Милото се контузи, а втория - заваля град точно когато бяхме на поне час от най-близката гора или каквото и да било укритие.
На Ком си направихме снимки, взехме по две "павета", включихме GPS-а и тръгнахме. Пътьом си взехме раниците, минахме отново покрай конете, погледнахме ги злобно и продължихме към прохода Петрохан по голото старопланинско било. Минахме покрай мястото където ни валя град 2 месеца по-рано, пожелахме си да не ни се случва подобно нещо в следващите 15-16 дена и продължихме нататък. Малко по-късно поспряхме за кратка почивка и направихме втора закуска, която беше не защото бяхме толкова гладни, а защото ни бяха останали някакви неща от първата и не искахме да ги носим повече. Около час след това стигнахме в подножието на телевизионната кула и навлязохме в гората. Там срещнахме младеж и девойка с които проведохме следния кратък, но съдържателен разговор:
Те: - Натам ли е Ком? (сочат на запад)
Аз: - Да. А натам ли е Емине (соча на изток)
Избухнахме в смях, пожелахме си приятен и лек път и тръгнахме всеки в своята си посока. Малко по-късно стигнахме Петрохан и спряхме на капанчето на пътя. Хапнахме по една супа, починахме си хубаво и продължихме нататък. Темпото ни не беше особено високо, но като за първи ден ставаше. Минахме покрай хижа „Петрохан”, после тръгнахме нагоре покрай вр. Тодорини кукли.
Около два часа след тръгването от Петрохан, точно преди да се изкачим на едно плато срещнахме мъж и жена, които ни показаха къде е хижата, защото те също се бяха настанили там и се разхождаха из околностите. Когато изкачихме платото, се изправихме пред следната дилема:
GPS-ът ни чертаеше криволичещ път надясно, но коловата маркировка продължаваше направо, в картата се виждаше път направо, а и в описанието от един пътепис, което носехме също се говореше за пряк път направо.
След кратко обсъждане решихме да минем по прекия път, вместо да заобикаляме. Голяма грешка!!! Пътят действително минаваше напряко, но беше едно ужасяващо стръмно, няколкокилометрово спускане първо през една поляна, а после през гора от което коленете ни станаха буквално на баници. След около 2 часа уморително спускане най-накрая излязохме на макадамов път на малко повече от километър от хижа „Пробойница”. Там направихме последна почивка и събирайки всички сили в уморените си колене се отправихме към хижата. Малко след 17:00 пристигнахме и бяхме възторжено посрещнати от двете големи хижарски кучета, както и от няколко съвсем скоро родени. Хижарите ни заведоха до стаите ни, показаха ни къде е тоалетната и отидоха в столовата, за да приготвят вечерята. Впоследствие се оказа, че има и друга тоалетна на етажа, в която има и душ и момичетата се възползваха от находката (ние с Ванчо вече се бяхме измили на дворната чешма). След това хапнахме, пихме по 1 ракия и се отправихме към леглата, че на следващия ден ни чакаше дълъг, но за сметка на това с голяма денивелация път.
Ден 2
х. „Пробойница” - х. „Лескова”
Надолу-нагоре, няколко обърквания и челниците влизат в действие
Станахме отново в 5, закусихме и след като изслушахме една тирада от хижарите как не можем да стигнем до хижа „Лескова” за един ден, тръгнахме. Това беше малко тъпо от тяхна страна, защото вместо да ни дадат кураж, всячески се опитаха да ни обезсърчат, но... малко се отклоних :)
Предстоеше ни пресичането на Искърското дефиле, което се изразява в слизане от х. „Пробойница” (която е на 1000 м. надморска височина) до село Гара Лакатник (което е на около 350 м.н.в.) и после изкачване до хижа „Тръстеная” (която е на 1130 м.н.в.) и след това преход от х. „Тръстеная” до х. „Лескова”, затова нямахме много време за размотаване. На около час от хижата макадамовият път стана асфалтов и това ни позволи да поддържаме много висока скорост по време на слизането до село Гара Лакатник и около 9 часа вече бяхме пресекли Искъра и спряхме на гарата, където заредихме с вода и хапнахме.
Там се забавихме малко повече, отколкото трябваше, но освен хапването част от групата имаше нужда и от залепване на нови лепенки ;) Може би след около 40 минути на гарата нарамихме раниците и тръгнахме по дъъъъъългото и доста стръмно изкачване към село Лакатник. На всичкото отгоре температурата беше доста висока и това допълнително допринасяше за мъката ни. Въпреки всичко, за малко повече от час, успяхме да се изкачим и продължихме по равен асфалтов път към селото, където пристигнахме малко преди обяд. Поспряхме за почивка НА центъра и изведнъж от сградата, в сянката на която се бяхме разположили, излязоха 10-ина хлапета (не по-големи от първи-втори клас), заедно с две какички (около 7-ми клас). Оказа се, че там малките тренират таекуон-до и сме уцелили точно когато е едната от почивките им. След като ни разгледаха с небивал интерес и си поговорихме, каките ги прибраха, за да продължат с тренировката, а ние тръгнахме по пътя към хижа „Тръстеная”. Случките ни в селото обаче не бяха свършили. Едва бяхме извървели и 20 метра, когато станахме свидетели на "любовната игра" (да го наречем) на един жребец и една кобила, а вече на края на селото изведнъж от последната къща изскочиха две доста големи овчарски кучета и с бесен лай се насочиха към нас. Това предизвика сериозен смут в дамската част на нашата компания, но като продължихме да вървим и не им обръщахме внимание, кучетата просто се приближиха и ни оставиха на мира.
Малко по-късно както си ходехме по пътя установихме, че сме се отклонили от трака (това беше първият от многото пъти през този ден). Никой от нас не беше забелязал отбивка вдясно, но GPS-ът беше категоричен, че се намираме на около 200 метра вляво от правилния път. Върнахме се 100-ина метра, тръгнахме напряко през гората и след 60-70 метра излязохме на сравнително широк горски път, по който минаваше трака. Големината на пътя определено ни изненада и ние така и не успяхме да си отговорим как така не сме видели отбивката. Вървейки по този път започнахме вече да забелязваме една характерна особеност на К-Е - по пътеките има маркировка, а на разклоните няма :) След може би час, когато вече бяхме съвсем близо до Тръстеная, както си минавахме през една малка горичка, излязохме на горски път, на който имаше табелка за хижата, която сочеше надясно. При такова ясно указание ние дори и не погледнахме GPS-а и тръгнахме надясно. Да обаче след 200-300 метра стигнахме до друга табела, която сочеше в точно противоположната посока. Тогава вече се консултирахме с GPS-а и видяхме, че хижата всъщност е била на 100-ина метра ВЛЯВО от първата табела (която сочеше незнайно защо надясно). Но както и да е, в крайна сметка около 15:00 стигнахме до Тръстеная. Там спряхме за час, хапнахме, пийнахме по едно малиново винце, поговорихме си с разни хора, които ни казаха, че до Лескова са около 4,5 часа, взехме си 1/2 литър вино за из път и тръгнахме към Лескова.
Минахме през малинака и фермата с горските животни, които са до хижата и малко след това отново объркахме пътя (или просто тракът беше грешен). Както си ходехме през една полянка и видяхме, че тракът е на 50-ина метра вдясно. Тъй като вече бяхме разбрали, че маркировката по разклоните по-често липсва, отколкото да е там, не видяхме нищо нередно, върнахме се малко и поехме надясно, накъдето сочеше GPS-ът. След малко излязохме на горски път и съвсем спокойно тръгнахме по него. След около километър-два стигнахме до едно място, на което пътят завиваше рязко надясно, а GPS-ът сочеше пак път надясно, но не по пътя, а през доста стръмното хълмче отпред. Ние го изкачихме, тръгнахме надясно и видяхме малко по-напред едно знаме. Вървяхме по пътечката към знамето, но когато стигнахме до него, се оказа, че то всъщност е забито на върха на една скала и път надолу просто няма. Това беше лоша новина за нашите колена (подозирам, че Белка вече беше контузена), но нямаше какво да направим и лека-полека, подбирайки внимателно пътя през скалите и една горичка, слязохме до пътя, който се виждаше долу.
Впоследствие се оказа, че въобще не е трябвало да се отклоняваме вдясно и, ако не го бяхме направили, щяхме да си ходим по равен път без никакви такива екстремни изкачвания и слизания, но... съдба.
Следващите 7-8 километра преминахме в добро темпо, опитвайки се да наваксаме загубеното време, по равна, сенчеста пътека. В един момент стигнахме до голям разклон, до който някакви хора си правеха джамборе. Питахме ги за посоката и след като ни упътиха, поехме по пътеката, която започна плавно да се изкачва. Проблемът беше, че ние вече бяхме доста изморени, часът минаваше 7, а имахме още малко над 8 километра до хижата, които малко след като тръгнахме по пътя, изведнъж станаха 11. Отдадохме го на нова грешка в трака и продължихме. Да обаче изкачването беше около 2/3 от оставащото разстояние до хижата, което комбинирано с умората, не позволяваше кой знай каква скорост. И така, въпреки че вкарахме в действие всевъзможни шоколади, ядки и други енергийни неща, когато бяхме на около километър и половина от хижата, трябваше да извадим челниците, защото вече беше тъмно и не можеше да се ходи без светлина. София светеше долу вдясно, а ние се влачехме зверски уморени по пътя и гледахме на GPS-a оставащото разстояние до хижата, което сякаш беше замръзнало и не намаляваше. По някое време стигнахме до разклона за хижата и когато тръгнахме надолу към нея, ни посрещнаха 4 светещи очи. Оказаха се 2 големи и, за радост, дружелюбни кучета. Точно се зарадвахме, че сме пред хижата и се оказа, че там всъщност има някакъв фургон и кучетата всъщност са към него. След това разочарование продължихме надолу и малко по-късно пристигнахме в хижата. За наша радост и в разрез с предварителната информация, която имахме, тя работеше и въпреки че единствената вода беше на външната чешма, все пак беше по-добре да спим в легла, а не отвън под навеса. Всички ни боляха краката и въобще бяхме жалка гледка :) Милото вече беше толкова изморено, че само се изми и си легна. Аз хапнах набързо докато се измият другите, измих се и също се отправих към леглото. Понеже по план на следващия ден трябваше да стигнем чак до хижа „Чавдар”, която е на над 50 км от Лескова решихме да станем (съответно да тръгнем) с половин час по-рано.
Ден 3
х. „Лескова” - Зла поляна
Няма вода и оставяме Милото
Станахме в 4:30 и след 1 час оправяне (така и не разбрах какво правеха тез хора по един час всяка сутрин, но...) в 5:30 тръгнахме по пътя към Мургаш. Предстоеше ни да изминем 25 километра в абсолютно безводен участък. От хижа „Лескова” с нас тръгна едно малко кученце, което въпреки няколкото ни опита да върнем, си вървеше с нас. Малко по-късно към него се присъедини и едно от големите кучета, които ни посрещнаха предната вечер. Това ни поуспокои защото решихме, че по някое време голямото ще върне малкото. Не стана точно така, но за това после. След няколко часа стана ясно, че Милото има сериозен проблем: левият крак я болеше точно където е ябълката на тазобедрената става, а в допълнение се чувстваше изключително отпаднала. Отпадналостта беше вследствие на енергийните гелове, които беше изяла предната вечер по пътя за Лескова, защото те ти дават енергия за момента, но така натоварваш изключително много тялото си и после ти трябва по-продължително възстановяване, а ние бяхме спали само няколко часа. Към 10:30 вече беше ясно, че тя не може да продължи с нас и малко преди да излезем от една горичка, спряхме на сянка и се обадихме на ПСС да дойдат и да я вземат. Казахме им, че положението не е животозастрашаващо и че ще изчакаме с нея, настанихме се удобно на сенчицата и зачакахме. След около 3 часа спасителите бяха при нас. През това време ние използвахме момента и се освободихме от част от излишния багаж, който носехме (основно храна) и ѝ осигурихме транспорт до София, защото по правилник ПСС трябва да я свалят до първото населено място. Когато дойдоха, спасителите ни оставиха водата си, която беше около 2 литра и беше ключова, защото следващата вода е чак след Мургаш, което беше на поне 15-ина километра, а ние бяхме изпили доста вода, докато ги чакахме. И така, те взеха Милото, а ние (особено аз) с натежали сърца продължихме нататък.
Първоначално пътеката беше много приятна, почти равна, през не много гъста букова гора, но след това започнахме все по-често да излизаме на открито, водата взе да намалява, а жегата беше доста сериозна. Някъде тук загубихме голямото куче. Малкото обаче ни следваше неотлъчно. По едно време ни свършиха батериите на GPS-а. Есмералда носеше два комплекта резервни, които обаче се оказаха доста слаби и първите свършиха няколко часа по-късно. По тази причина с последния комплект го държахме изключен и го пускахме само в много краен случай. Продължихме нататък и излязохме на една полянка с папрати, където ако не беше GPS-ът, бяхме безнадеждно загубени. Просто се оказа, че както си ходехме по една почти незабележима пътечка между папратите, изведнъж трябва да тръгнем по една още по-незабележима пътечка вдясно, като на това място нямаше дори следа от маркировка. Но това, както споменах по-рано, е характерна особеност за голяма част от маршрута. Както и да е - оправихме се и тръгнахме през едни гористи хълмчета право към връх Мургаш. Ходенето беше доста трудно, защото безводието, правеше умората много по-силна. Оказа се, че имаме общо около литър и половина вода, което хич не беше добре, защото следващата вода беше незнайно колко далеч, но... нямаше какво да се прави. Разделихме я на дажби и продължихме напред. Опитвахме се да си разквасваме устите с джанки, каквито намирахме тук там по пътя, но липсата на вода беше осезаема. Може би след около час и нещо стигнахме ("довлякохме се" май е по-точно) до разклона под Мургаш и в началото на нашата пътека видяхме табела, на която пишеше: "Вода - 20 мин." УРА!!! Спасени сме!!! Отдъхнахме за малко и окрилени от добрата новина се понесохме напред. Пътеката беше много приятна, почти без денивелация, през не много гъста букова гора. В един момент наближихме смърчова горичка и приближаването към нея е гледка, която си заслужава да се опише подробно:
Първо някои пояснения:
Смърчът е дървото което прави най-гъста сянка. Като се прибави това, че дърветата са доста нагъсто това прави една гора, в която почти не прониква слънчева светлина. В резултат на това там няма никакъв подлес (храсти, треви...), а дори клоните на самите смърчови дървета са изсъхнали в долните около 2/3 от дървото.
И представете си картинката - ходим си ние през една букова горичка, в която има храстчета и тревички, а слънчевите лъчи весело играят по тях и изведнъж приближаваме към една общо взето мъртва гора (защото зелени са само най-горните клони, които са на 10-12 метра височина), която е изцяло кафява, много тъмна и въобще очакваш от нея всеки момент да излезе, ако не злата вещица от приказката за Хензел и Гретел, то поне Кашчей Безсмъртни.
Та, влизаме ние в смърчовата гора и 100-ина метра навътре стигаме до поредния разклон без никаква маркировка. Следвайки старото, изпитано правило, че когато стигнеш до разклон винаги верният път е нагоре, за да ти е гадно, тръгваме по горния път. След още 50-ина метра поглеждам GPS-a и виждам, че сме встрани от трака. Гадост! Май е трябвало по долната пътека (впоследствие се оказа, че GPS-ът е объркал малко положението ни най-вероятно заради гъстотата на гората). Тръгваме напряко през гората, ходим 50-ина метра, но долната пътека я няма.
Тарададаммм!!! Ходим още 50-100 метра, поглеждаме пак GPS-а и вече сме минали от другата страна на трака. Гадост и зараза, смокини и черници!!! (както се казваше в един детски филм). Връщаме се пак на пътеката и отново тръгваме по нея. След 5-10 мин. навлизаме отново в букова гора и още на второто дърво виждаме маркировката. След още 5 минути стигаме до поточе, което пресича пътеката. ВОДАААААААА!!! Няма направено нито чучурче, нито нищо, но това въобще не ме спря веднагически да си напълня една малка бутилчица и да я изпия. След това обаче жените започват да пълнят шишетата си и след внимателно изследване на водата, дълбокомислено отбелязват, че във водата освен обичайните за планинско поточе боклучета плували и някакви неща, дето мърдали и не ставала за пиене. Доводите ми, че ако първата вода след най-дългия безводен участък от прехода не става за пиене, все някой щеше да го е написал в някой форум, остават без успех и те категорично отказват да пият. Явно трябва да търсим друга вода. В пътеписа, който носехме, пишеше, че на 10 минути от поточето е Зла поляна и там има говедарник. Щом има говедарник няма начин да няма вода и затова се запътихме натам. Тези 10 минути се оказаха едно брутално изкачване, но в крайна сметка стигнахме.
Човекът от говедарника ни посрещна, показа ни къде е водата и каза, че там по принцип има и място за пикник и даже от последните хора, които са били там, все още тлеят дърветата в огнището (всъщност те бяха оставили един огромен дънер, който сигурно е тлял още поне седмица). Оставихме раниците при говедарника и заслизахме надолу към водата. Когато слязохме долу, решихме, че макар още да няма 7, е по-добре да опънем палатките на това място, да вечеряме и да лягаме да спим, а на следващия ден да станем още по-рано (в 4:00), за да успеем да наваксаме изоставането от днешния ден. За радост на следващия ден беше рожденият ден на Исмиралда и по план трябваше да минем едва 16 км. Но тези 16 километра бяха, ако днес бяхме стигнали до хижа „Чавдар”, а до там имаше около 30 км., така че за следващия ден ни оставаха около 45 км. Когато се върнахме с Ванчо до говедарника, за да вземем раниците, човекът ни каза, че на два часа и половина надолу по пътя има беседка с чешма и място за нощуване. След много кратко обсъждане решихме, че няма да се опитваме да стигнем, защото бяхме много изморени и с нашето темпо щяхме да стигнем поне за три часа (впоследствие се оказа, че мястото не е на два часа и половина, а на малко над три и то в бързо темпо), а тогава щеше да е много късно тепърва да палим огън, да опъваме палатка и т.н. Кученцето остана горе при говедарника, а впоследствие разбрахме, че си беше тръгнало обратно за Лескова. Върнахме се при момичетата, събрахме дърва, опънахме палатките и започнахме да си готвим разни неща. То не бяха супи, макарони, ориз, суджуци... въобще спретнахме си чуден банкет. Поизмихме се на реката, навихме телефоните за 4 часа и си легнахме.
Ден 4
Зла поляна - х. „Кашана”
Голямото ходене и оставаме трима
Този ден Исмиралда имаше рожден ден, а ни чакаше тежък ден с около 45-километров преход, затова станахме в 4, събрахме набързо бивака и преди 5:00 вече бяхме на път. Предната вечер дядото от говедарника ни каза да не катерим близкия хълм, а да минем по прекарания наскоро от дървосекачите път. Тръгнахме по него и след 100-150 метра бяхме на поредния разклон без маркировка :). Тръгнахме по пътя, който леко се изкачваше и, за да бъде пълен екшънът, в този момент свърши и вторият комплект батерии на Исмиралда и останахме и без GPS. След лека суетня, придружена с обсъждане на това къде трябва да тръгнем, се разровихме в нещата, които ни беше оставило Милото и в калъфа на фотоапарата намерихме комплект хубави батерии. Йе-йе-йе!!! Включихме GPS-а, за да установим, че старото правило за разклоните и тръгването по баира отново е проработило и сме избрали верния път. Оттам ни чакаха 14 километра слизане по пътя до Витиня.
Някъде към 6:30, както си вървях на около 50-ина метра пред основната група, изведнъж на около 20 метра пред мен притича едно диво прасе и изчезна в гората. Благоразумно предпочетох да не казвам на дамите, защото отново щяха да почнат ожесточено да надуват тромбите, които носеха :). Към 7 направихме кратка почивка на една полянка и продължихме надолу. Малко по-късно Белка ни осведоми, че на Витиня ще се разделим, защото вече не може да издържа на болките в коляното (после се оказа, че има разкъсване на менискуса). Продължихме по пътя, който в тази си част беше покрит с около 10-ина сантиметра прах, като вдигахме облачета на всяка стъпка. Беше много забавно, докато не стана 8:30 и не започнаха да се качват камиони и джипове нагоре. Всеки оставяше след себе си огромна пушилка и само наличието на лек, но постоянен ветрец ни спасяваше от задушаване. Видяхме няколко сърни, както и много вълчи следи по пътя, някои от които на доста едри животни. В крайна сметка около 9:00 благополучно пристигнахме на бензиностанцията на Витиня. Там поспряхме, поизмихме се, починахме, изпяхме Happy Birthday на Исми и тръгнахме.
Междувременно се чух с Милото и тя каза, че е установила от какво идва болката в крака. Оказа се, че е получила някакво разтежение от мятането на раницата на гръб, но след усилено мазане с разни мазила и самомасажиране, вече се чувства добре и вечерта ще дойде с брат ми на Кашана (където бяхме уговорили зареждане) и ще тръгне отново с нас. На разклона за с. Камарци се разделихме с Белка и тръгнахме по пътя за селото.
Тук искам да отворя една скоба и да порицая всички шофьори, пътували по магистралата в посока София по това време. Белка е стояла около 2 часа махайки на стоп, без никой да спре и накрая е спряла една патрулка, която я е докарала до София.
Около 1-2 километра след като се разделихме с Белка, се отклонихме от асфалтовия път и тръгнахме наляво, покрай оградата на горското стопанство. По пътя си говорехме, колко много ни пречи това горско стопанство и колко хубаво би било ако можеше някакси да минем през него, защото щяхме да спестим много километри. Така стигнахме до прохода Арабаконак и тръгнахме по дългото изкачване към х. „Чавдар”. Жегата беше зверска и направо течаха вадички от нас. Най-тежко беше за Исмиралда, защото телефоните ѝ звъняха непрекъснато, а докато бъхташ нагоре в жегата, говоренето по телефон хич не ти помага. Пътят се виеше нагоре по хълма, като от време на време имаше преки пътечки. Ние пропуснахме първата, но втората я видяхме навреме и тръгнахме по нея. Както се катерехме обаче, тя изведнъж изчезна. Поогледахме се, тръгнахме по нещо което ни заприлича на пътечка вдясно, но след малко и то изчезна.
След консултация с GPS-a на максимален zoom видяхме, че пътят е на 23 метра вляво. Тъй като нямаше път натам, а само шипки, трънаци и борчета извадихме мачетето и започнахме да си проправяме път през тях. Скоро излязохме отново на пътя и продължихме нагоре. В един момент се отклонихме вляво и стигнахме до бараките с култовия надпис: "Ком - Емине 20 метра вляво през копривите". За радост копривите не бяха кой знае колко гъсти и буйни, така че без особени затруднения, ги преодоляхме и навлязохме в гората. След като преминахме през няколко паднали дървета, продължихме без големи трудности гората, като от време на време пресичахме малки полянки и прескачахме мечи акита. Правехме си кратки почивки на всеки час и благодарение на тях успявахме през останалото време да поддържаме прилично темпо от около 4 км./час.
След една от почивките излязохме на горски път, на който обаче имаше доста паднали дървета и в един момент се оказа, че за 40 минути сме минали малко над два километра. Като видях това, минах отпред и зададох такова темпо, че след 20 минути се натъркаляхме в шумата с изплезени езици. Но за тези 20 минути бяхме постигнали скорост от 6 км./час и бяхме минали още 2 километра. Мястото, на което спряхме, беше разклон, на който имаше табели (да не повярваш) към хижа „Чавдар” на едната страна и към хижа „Кашана” на другата. Ние спряхме да обядваме и да обсъдим ситуацията. Проблемът беше, че ние бяхме към Кашана, но тя беше на 5 часа от разклона, а последната вода, през която бяхме минали, беше на Витиня и въпреки, че там бяхме напълнили всички бутилки, запасите ни бяха на привършване.
От друга страна хижа „Чавдар” беше на един час, но в различна посока и ако минехме през нея, за да заредим, докато се върнем отново на пътя, щяхме да се забавим поне с час и половина (а може и два), а часът беше 15:30. Затова решихме докато хапваме да се свържем с хижаря на Кашана и да го питаме дали има вода по пътя. Исмиралда звъня, звъня и накрая се свърза с някакъв човек, който не беше сегашния хижар, а май някакъв бивш, но ни каза, че имало няколко извора по пътя, които ние така и не намерихме :) При тази информация след като хапнахме, тръгнахме директно към Кашана. Скоро излязохме от гората и тръгнахме по една полянка. На края на полянката имаше обособено място за пикник и приближавайки се видях от едно дърво да виси пластмасова бутилка с малко лимонада в нея. Не ѝ обърнах особено внимание, но когато приближих още малко видях на друго дърво да виси бутилка, в която имаше около литър и половина вода. Взех я, помирисах я, стори ми се добре, показах я на току що пристигналата Исмиралда и решихме да се нальокаме здраво както каза тя. Дойде и Ванчо и набързо я изпихме със страшен кеф. В този момент Ванчо забеляза още една бутилка също пълна, която взехме с нас. Оттам следваше дълго и стръмно изкачване и накрая излязохме при паметника под връх Баба.
Няколко думи за паметника: той е построен в памет на руските войници и български опълченци, които в последните дни на 1877-ма година, под ръководството на ген. Дандевил, предприемат рисковано преминаване на Балкана, но ги застига снежна буря, в която загиват 841 войници и 18 офицери.
До паметника срещнахме човек на кон, който караше 20-ина крави. Това се оказа един от хората от говедарника, който е под връх Баба. Питахме го за вода и той каза, че има в говедарника, но ние няма как да отидем там и да си налеем, защото няма никой и кучетата ще ни изядат. Затова предложи да вземем бутилката вода, която току-що е оставил на паметника, а също така и водата, която имаше в собствената му манерка, като също потвърди, че има извори нататък. С облекчение разбрахме, че не трябва да изкачваме стръмния връх Баба и след като пресипахме водата тръгнахме по пътя, който подсичаше върха от юг. След като набрахме височина пътят стана равен, като единственият проблем беше, че бе доста каменист, което малко затрудняваше ходенето.
Следващите няколко часа вървяхме по пътя, точно под билото, като не видяхме нито един от споменатите по-горе извори. На единствената постройка, покрай която минахме, попитахме за вода и ни казаха, че сме подминали извора преди 300-400 метра, но вече бяхме доста изморени и нямаше как да се върнем, а и решихме, че имаме достатъчно вода за оставащите ни около 5-6 километра. Пътят вървеше почти по билото и се откриваха впечатляващи гледки към рудниците и градчетата в ниското. Към осем часа стигнахме до голяма чешма, където спряхме, поизмихме се и пийнахме вода. Не сме пълнили бутилки, защото до хижата оставаха още малко над два километра. Измиването и разхлаждането на чешмата обаче ни подействаха страхотно и последните два километра ги взехме с много висока скорост, направо летяхме и малко преди осем и трийсет благополучно пристигнахме в хижа „Кашана”. Тя е масивна двуетажна постройка с няколко малки къщички отстрани. Ние бяхме в една от къщичките, където имаше две стаи и баня. В хижата ни чакаха Милото, брат ми и жена му, които идваха да ни заредят с храна и дрехи и едни техни приятели, които бяха дошли с тях. Пристигнахме триумфално (въпреки че Милото после каза, че сме имали доста окаян вид), изкъпахме се и се настанихме на софрата.
Спретнахме си хубава веселба и отпразнувахме рождения ден на Исмиралда, като накрая имаше и торта със свещички, както си му е редът. Празненството продължи докъм 22:30, защото ние просто нямахме сили за повече. Прегледахме нещата, които са ни донесли, върнахме почти цялата храна (защото вече бяхме установили, че храна, с изключение на сладко, почти не ти трябва), взехме чисти дрехи и им дадохме палатката, която носех, а Исми и Ванчо си оставиха и спалните чували. Уговорката беше те да ги предадат на родителите на Исмиралда, които щяха да ни ги върнат в К?
-
03 Окт. 24 -
30 Септ. 24 -
26 Септ. 24
Снимка на деня
Абониране за новини
Copyright © 2022 - Geograf.bg
2 Коментара - 16 дни по гръбнака на Балкана или осъществяването на мечтата Ком-Емине (Част I)
Детелин Сарафов (непроверено) February 08, 2017
ОтговориPacko Packov (непроверено) February 15, 2018
Отговори