„Моят свят на географията” - I място в националния конкурс за учители по география

11.05.2017
Представяме ви есето, заело I място в Националния конкурс за учители по география „Моят свят на географията”, част от Българския географски фестивал - Пазарджик 2017. Автор е Петя Михайлова, учител в СУ „Васил Левски“ – гр. Русе.

/През погледа на мъжа ми/
 
7 h АM: Телефонът на жена ми, както всяка сутрин ме събужда, стряскайки ме, въпреки уж така забавната мелодийка: „Влиза в час учителката строга, всички се сковаваме от страх...“ Къде го е сложила този път телефона си? Пресягам се през нея на нощното й шкафче, търся го, а песничката е вече на „Кажи за Африка, кажи за Азия, кажи за всички изучени страни“. Намерих го! Успях да го спра преди да „повика номер 2 на  урок“. Такъв е текстът, но нали в клас аз бях номер втори. Затова бързам да го изключа по в началото на куплетчето. Жена ми продължава да спи. Повдигам леко „завивката“. Тази нощ сме спали завити със стенната карта на Южна Америка. Явно пак е търсила нещо от рода на онзи галеон Сан Хосе, потопен отплавайки от Южна Америка. Сякаш по-добре се спи с картата на Австралия, но пък тази на Южна Америка я предпочитам, пред разпръснатите понякога листи от контролни в леглото ни. Знам, заспива от умора, докато чете и проверява. Поглеждам я, спокойното й изражение леко се сбръчква от светлината, която я озарява. Спи с лице на изток и Слънцето сутрин погалва лицето й преди мен. Това със заменянето на думичките „ляво“, „дясно“, „горе“, долу“ с посоките на света го измисли, когато дъщеря ни беше някъде в началните класове и за да научи по-бързо посоките на света и да не вземе да се изложи, после да кажат: „Майка ти географка, пък ти посоките бъркаш!“ Ще я оставя да поспи още малко, преди Земята да се е завъртяла по на изток. Ще и направя кафе и тогава ще се наложи да я събудя. Хм, но кафе няма, забравих, че тя ми каза да купя още вчера, като го взе, за да онагледи урока си за Бразилия, заедно с футболната топка на сина ни и онези пера от костюма по латино танци на дъщеря ни. Ще се наложи да заменим сутрешния ритуал с кафето с чай. Но как, то у нас пиенето на чай е сякаш сме на чаена церемония в Япония! Всичко трябва да се прави с финес и знания. Кутията за чай е подредена по континенти и региони, ха сега от кой континент да бъде: мате, да е в синхрон с изучавания материал в шести клас или пък ще направя цейлонски чай, за да и припомня за мечтаната ни почивка в „благословената страна“. Слагам водата да заври и се потапям в спомени от последната ни екскурзия. Та какво е географ, ако не посети поне малка част от земите, за които говори. В дните докато аз подготвях документално пътуването ни до Адриатическото крайбрежие, тя беше извадила в една графа всички природни забележителности, в друга музеи, галерии, църкви и разбира се в третата – докосването до кухнята на посещаваните от нас земи, защото и небцето, наред с очите и ушите получава наслада. „Човек вижда толкова, колкото знае!“ Затова през цялото време снимаме, а после фотосите ще послужат за онагледяване на уроците. Каньонът на р. Тара, може пък да го покаже за сравнение с Гранд каньон. Със сигурност него няма да го посетим, преди да предава урока за релефа на Северна Америка. Которският залив, Будва,  Дубровник... знам я, ще лепи и ще разлепя по стените на класната стая, докато разказва с грейнали очи, защото това, за което е учила и чела, го е и видяла, вкусила... Чаят е запарен, повдигам капака на глобуса-чайник и вземам лъжичка мед, нека да и е сладичко, да има сили, като знам колко енергия влага във всеки един час, във всеки един клас, във всеки един ученик... Не е лесно, та учителят е като актьора, само дето представлението му е по-дългичко. Трябва да им спечели погледите, умовете, сърцата ...
 
Вятърът, нахлул през отворената балконска врата, вече разнася не само аромата на чая из дома ни, а и разноцветните флагчетата, забодени на картата на стената, с които отбелязваме мечтите си, осъществени, реализирани, но и тези предстоящите, желаните. Когато бяхме още само двама, често отваряхме картата на България и където паднеше молива, натам тръгвахме с влака. Тогава ли заобичах и аз покрай нея географията или просто си обичах нея, но влакът ни отвеждаше до крайната наша спирка, откъдето задължително трябваше да знаем какво ще си купим, местно производство, така я изпитваше професорът в университета, а пък и ние си го превърнахме в традиция.
 
Чаят вече е на нощното шкафче, флагчетата са по местатат на картата, „завивката ни“ е сгъната на руло и поставена на определеното място, време е да я събуждам, та в Япония хората преполовиха работния ден! Навеждам се над нея, но изведнъж гласовете на децата ни принудително отварят очите и: 
 
 „Мамо, тате, ставайте! Слънцето е изгряло от Ориента и е вече високо над хоризонта! Ще закъснеем!“
 
„Моят свят“! – възкликва тя, протягайки ръцете си, наподобяващи дългите клони на дърветата, извива ги във формата на делта и широко се усмихва!  
 

Коментари (3)

РП
16.05.2017 17:12
Искрени поздравления за г-жа Петя Михайлова - един достоен преподавател по география от гр. Русе. Есето е повече от оригинално. Поздравления и за съпруга й за разбирането и за подкрепата на нашата географска кауза. Пожелания за пътешествия на цялото семейство из географските хоризонти на България и света!
Илкнур
12.05.2017 06:16
Поздравления! Перефразирам:Петя, ти си "тонкое дело"!
Марина Стоева
11.05.2017 22:12
Разкошно! Истинско ГЕОГРАФСКО есе. Браво на г-жа Михайлова!