„Моят свят на географията” - II място в националния конкурс за учители по география

10.05.2017
Представяме ви есето, заело II място в Националния конкурс за учители по география „Моят свят на географията”, част от Българския географски фестивал - Пазарджик 2017. Автор е Снежа Данова, учител в НУИ „Панайот Пипков” - гр. Плевен.

Мисля си, че е крайно време да сложа точка. Не, не на географията, а на колебанията си каква искам да бъда. Като професия. Като цел. Като време и мисъл. Като бъдеще. Като отговорност и ангажираност. Защото има мигове на временни колебания и лутания, търсения и намирания. Случва се едва ли не всекиму - да търси себе си. И винаги идва един момент, в който си казваш: „Това е, което искам, мога и харесвам да правя”.
 
Мен, изглежда географията сама ме избра, както често се случва с важните за един човек неща. На осемнайсет съм. Кандидатствам в университет с изпит по история (и без това в характеристиката ми от училище пишеше, че имам афинитет към хуманитарните дисциплини). Приемат ме специалност История и география. Ще се науча да гледам звездите…
 
На двадесет и две съм. Кандидатствам за работа. За място на учител по география. Одобряват ме. Започвам работа в училище. Влизам за първи път в класна стая с големи ученици. Вълнувам се и ме е страх… А не трябва. За никого не е приятно да осъзнава, че има ниска самооценка. Пречи на самочувствието (нещо, което аз никога не съм имала в излишък, особено на 22 годишна възраст). Всеки човек мисли и утвърждава нещо за себе си по пътя на самоопределението. А аз вече се бях самоопределила като учител. Ще им кажа (на учениците), че целият свят е една география. Дали ще ме разберат, ако споделя с тях, че съм плакала от щастие заради една неземно красива природна картина – кобалтово синьо небе с бели перести облаци, планинска поляна и онези звуци, които те потапят във всемирна тишина и блаженство. Може би не трябваше да казвам неземна. Нали тази Земя е нашата и е най-хубавата, най-милата и най-… единствената.
 
На трийсет и нещо съм.  Отдавна не съм в онова селско училище, в което работих само една година. Но дълго време продължавах да се питам дали това, което правя, наистина искам да го правя и удовлетворява ли ме то. Надявах се да успея да приема идеята за съжителството на всички мои намерения, цели и съмнения. А това да бъде енергията, която да насоча към посоката да бъда добра в това, което правя. Защото ние, хората откриваме в потребностите най-съществените причини и основания на всички действия. Всяка дейност се извършва в името на някаква потребност. Потребност от това да научиш някого да се обърне с възторг към цвета на живота и природата, за да се чувства цял и завършен; потребност от това да има простото усещане за доверие във Вселената.
 
На почти четиридесет съм. Отдавна съм загърбила всякакви съмнения относно професия, цел, време, мисъл, бъдеще, отговорност и ангажираност. Работя в училище с национален статут и това ме задължава. Може би въпросите, които съм си задавала за успешността на това, което правя са ме държали будна и чувствителна. Емоциите и чувствата не са усещания, не са представи, не са мисли, не са фантазии. Те са състояния сами по себе си. Емоциите и чувствата са друг език на съзнанието. Показват значимостта на обектите за нас, защото чувствата не могат да се възпитават. Те просто се изживяват. Така с времето открих, че макар светът да е един, всеки си има своя свят. Значи световете са много. Та, и моят свят е географията. Независимо от това дали искам или не, дали го осъзнавам или не - всеки носи  своя си свят. И до ден днешен продължава всеки мой ден да започва и завършва с география.
 
Оттогава минаха още години, в които нямах колебания, лутания и търсения. Защото се бях намерила.
 
И така…Слагам точката. Не, не на географията. Слагам точка просто като пунктуация. На моята изповед.
 
 
 

Коментари (0)