Велвичия - феномен на живота от пустинята Намиб

16.04.2015
Странна, необикновена, удивителна, особена, чудновата, очарователна, уникална са само част от думите, с които може да бъде описана велвичията (Welwitschia mirabilis). Тя е един от малкото живи организми, за които може да се каже, че са единствени по рода си.

Възрастното растение се състои от две листа, стъблена основа и корен. Листата на велвичията са постоянни и нарастват през целия й живот. Те са уникални за цялото растително царство. Тези двe листа се оформят още при самото поникване на растението, широки и жилави, разположени върху земната повърхност, те са разкъсани на множество дълги ленти. Стъблото е ниско, дървесно, с конична форма и много здраво. На височина велвичията достига 0,5 m, рядко по-голяма височина. Велвичия с височина 1,8 m е открита в планината Месум в Намибия. Друго растение с височина 1,2 m е описано на платото Велвичия в близост до река Суакоп.
 
 
 
 
На базата на въглероден анализ е установено, че средната възраст на растенията варира между 500 и 600 години. Смята се, че по едрите екземпляри достигат възраст от близо 2000 години.
 
 
Велвичията е в активна фаза на растеж по време на летните месеци
 
 
Растението е разделнополово растение, представено от женски и мъжки екземпляри. Мъжките шишарки са по-дребни, с продълговата форма, бледо оранжеви на цвят. Шишарките на женските растения са по-едри, заострени в долния край и със синкаво-зелен цвят. Цветовете са появяват в средата на лятото и цъфтежът продължава до есента.
 
 
Растенията, които раждат шишарки, най-често разчитат за своето опрашване на вятъра. Поради тази причина те освобождават големи количества прашец. За своето опрашване велвичията разчита на нектара, отделян от цветовете й. По този начин растението привлича насекоми опрашители. За потенциален опрашител се смята вид бръмбар. Изхождайки от факта, че отделните растения са отдалечени на големи разстояния се предполага, че е много по-вероятно вид оса да опрашва растенията.
 
 
 
През пролетта женските шишарки се разпукват и освобождават крилати семена, които се разпространяват от ветровете. Голяма част от семената загиват от гъбични инфекции или служат за храна на дребни пустинни животни. Семената могат да запазят своята кълняемост в продължение на години, в очакване на подходящи усовия. Тъй като такива условия са рядкост, често много растения са на една и съща възраст, защото са покълнали в една и съща благоприятна година. За своето оцеляване и развитие младите растения са изцяло зависими от мъглите до следващия дъжд.
 
 
Велвичията притежава редица особености, които я отличават значително от всички други растения. За разлика от което и да е друго растение, горната част на стъблото й спира да нараства още в ранна възраст. Това го кара нараства в страни и на височина в страни от върха (който е останал мъртъв), това придава специфична oформа на стъблото. При по-възрастните растения стъблото е вълноообразно.
 
 
Разпространение 
 
 
Велвичията расте в изолирани колонии в пустинята Намиб в тясна ивица с дължина около 1000 km, простираща се от р. Куисеб в Централна Намибия до Мосамедес в Централна Ангола. Много рядко растение може да бъде забелязано на повече от 100-150 km от крайбрежието. Разпространението на това необикновенно растение е в пряка зависимост от мъглите. Велвичията е често срещана в своя хабитат. Не е застрашена от изчезване и дори не е рядкост, но поради своята уникалност е защитен от закона вид.
 
 
 
 
Екологични особености
 
 
Велвичията е изключително добре адаптирана към екологичните условия на средата, която обитава - силно аридна среда, съчетана с чести мъгли. Тези ежедневни гъсти мъгли се формират, когато студен въздух от Бенгелското течение се среща с горещ въздух от пустинята Намиб. Мъглата се образува през нощта и се разсейва след изгрев слънце.
 
 
Листата на велвичията са широки и сведени към земята. Те са се приспособили да улавят влагата от мъглата, която на свой ред се стича под формата на водни струйки по гладката повърхност на широките листа към кореновата система на растението. Изчислено, е че „уловената“ от листата вода в рамките на една година подпомага нуждите на растението и се равнява на паднал валеж на стойност 50 mm/m². Имайки предвид оскъдността на изваляванията (в рамките на 10-100 mm/m² за една година), а понякога и тяхното пълно отсъствие, става ясно огромното значение на водата, която растението „улавя“ от мъглите.
 
 
Най-големите по размер растения са разпространение в южната част на описания ареал, където валежните количества са най-ниски. Колкото по на север се отива, толкова размерът на растенията намалява, въпреки че количествата дъжд се увеличават. Вероятна причина за това явление е, че велвичиите в северната част на ареала се конкурират с други саванни растения, докато по-големите велвичии на юг нямат конкуренция. Друго адаптационно приспособление е "корковата" кора. Учените смятат, че това еволюционно приспособление е резултат от честите саванни пожари.
 
 
Сърцевината, особено на женското растение, се използва за храна от местното племе хереро. Тези пустинни хора наричат велвичията „оняня”, което означава пустинен лук. Твърди се, че е много вкусно в сурово състояние или опечено в жар.
 
 
Етимология и история
 
 
Welwitschia mirabilis е открита през 1859 г. в пустинята Намиб. Нейн откривател е австрийският ботаник, изследовател и лекар Фридрик Велвич. Историята разказва, че той бил толкова запленен от находката, че просто се навел над нея и започнал да я съзерцава. Томас Байнс, известен художник и пътешественик, също открива екземпляр от непознатото растение в коритото на пресъхнала река в Намибия. Велвич изпраща екземпляр през 1862 г. до Джолзеф Далтън Хукър, директор на Кралската ботаническата градина в Кю, Лондон. Той описва растението и го кръщава в чест на неговия откривател, въпреки че Фридрик Велвич предлага името Тумбоа. Тумбоа е анголското име за велвичия.
 
 
 
Текст: Ясен Иванов
 

 

 

Коментари (0)