Едно незабравимо покоряване на връх Ботев

03.03.2015
С ученици на планина - смела и отговорна задача! Имаме удоволствието да споделим географския разказ на Христо Кичиков за покоряването на връх Ботев с група ученици. Приятно четене!

Като учител с почти 40 години стаж, имах и успехи, и проблеми, и щастливи моменти, и разочарования… Просто живот на един учител.
 
 
И днес, когато разсъждавам за изминатия път в училище, считам че най-голям успех на истинския учител е да открие тайната как да запалва огъня на любовта към знанията, към успеха и победата…
 
 
А като свое голямо достижение определям организирането на много излети, пътешествия, екскурзии, лагери…
 
 
В училището бяхме разработили план за посещаване на всички по-важни забележителности на България в курса на обучението. Имаше много трудности, но радостта и удовлетворението бяха големи. Завинаги оставаше и спомена от преживяното, видяното и наученото.
 
 
Имах голямо желание да организирам изкачване на първенеца на Стара планина – вр. Ботев. Нали от нашия град Габрово той ежедневно беше пред очите ни. Често го давах за пример в уроците при обясняване на природогеографските закономерности – как се променят във височина температурата, атмосферното налягане, валежите, ветровете, почвите, растителността, как е по северните подножия, как по южните склонове…
 
 
Целта беше много примамлива, но и много трудно и отговорно да поведеш младите хора към 2376 метровия великан – вр. Ботев. Най-после дойде подходящият момент, нали освен голямото желание има и много други фактори. Тогава нямаше чак толкова формалните изисквания, както сега.
 
 
И така решихме да свържем изкачването и с деня на Ботев и загиналите за свободата на Родината – 2 юни. Планирахме да се изкачим от юг, с изходен пункт гр. Калофер, а да се приберем от север през кв. "Видима", на гр. Априлци.
 
 
Първи юни беше хубав, слънчев ден. В топлите подбалкански полета зрееха черешите, житата зажълтяваха….И прогнозата сочеше, че е време за връх Ботев. Поехме с голям ентусиазъм и младежки сили през м. „Паниците” към хижа „Рай”. По-късно се убедихме, че върхът не е тъй лесен и зрителна илюзия е неговата близост… Доста се изморихме, дори по едно време двете ми млади колежки–помощнички искаха да се откажат, но учениците помагаха и стигнахме „Райското кътче”.
 
 
При хижа Рай
 
 
Пленени от красотата, всички бързо забравиха умората. Дълго обикаляхме района и запечатвахме в снимки водопада, малките преспи сняг, пролетните цветя, приятелството. Горди бяхме, че сме при красивия, но и най-висок не само в България, но и на целия Балкански полуостров водопад – 124,5 m. 
 
 
Райското пръскало
 
 
Тук беше тъй приказно красиво, може би както е в истинския Рай, затова така е именувано. Незабравима беше и вечерта. Всички се веселиха, нали имаше и друга група – средношколци от Стара Загора.
 
 
И ето на другия ден – 2 юни, поехме по „Тарзановата пътека” към голямата цел – достигане на върха. В 12:00 часа някъде далече, се чуха и сирените, напомнящи за героите на България. И както слънцето си печеше, далече на запад се явиха малки тъмни облачета. Чу се и гръм… И както става в планината, Балканът се намръщи и показа своя суров нрав. Черните облаци идваха към нас… Бързо взехме мерки за безопасност – махнахме металните предмети, дори опънахме големи покривала над нас… И ето, облаците-мъгли бързо ни връхлетяха. Стана тъмно, дъждът се премеси с мокър сняг. Едни се страхуваха, други се чудеха как е възможно… Доста ни притесни, а две изплашени сърнички дори поискаха да се приютят при нас. 
 
 
По Тарзановата пътека...
 
 
Убедихме се, че тук наистина е най-ветровитото и мъгливото време в България, че тук е работилницата на климата. То стана най-големият ни урок по география.
 
 
Все пак беше месец юни, мокрият сняг бързо премина, но мъглата не се вдигаше.  Трудно беше да се ходи, а край нас имаше и големи снежни преспи, но бяхме вече на върха… Като ни видяха служителите в Радио транслационна станция, проявиха разбиране и ни приеха да нощуваме. И метеорологът ни довърши урока за времето и климатичните особености на върха.
 
 
На връх Ботев
 
 
Тук вече бяха пристигнали и група курсанти от Военното училище във Велико Търново. Запознахме се и очаквахме незабравима вечер, но стана нещо, което никога не беше ми се случвало при многобройните пътешествия с ученици… Дали от умората от изкачването и веселието от предната вечер, дали от въздуха, но нашите палави туристи заспаха рано-рано… Въпреки поканата за една забавна вечер, учениците заспаха преди ръководителите си. Така се "изложихме"…
 
 
Третият ден нашето географско пътешествие, продължи вече по северните склонове, към хижа „Плевен”, а по-късно и към кв. "Видима" на гр. Априлци. 
 
 
Често си мисля за трудностите, проблемите, рисковите ситуации при организирането на ученическите туристически прояви. Казват, че днес времената са по-трудни… Но нали пак у човека е заложен стремежът да пътешества и открива, особено у младите хора… Нали и днес географията е наука за откриватели, пътешествия, романтика.
 
 
Затова препоръчвам на всички истински учители по география – пътувайте с учениците!
 
 
И днес, години по-късно, не съжалявам за трудностите и безсънните нощи. Нали срещнат ли ме моите бивши ученици-пътешественици с радост казват: „Спомняте ли си, господине, как пътувахме? Къде бяхме? Колко хубаво беше?"
 
 
 
 
Христо Кичиков, 
учител по география
2015 г.
 

 

 

Коментари (0)

България
Ще изригне ли някога Витоша?

Ще изригне ли някога Витоша?

Не са много хората в България, които познават добре миналото на Витоша. Повечето софиянци също изпитват трудност с въпроса как точно се е образувала планината до града им. Често можем да чуем от хората, че някога, не много отдавна, на билото на Витоша се е намирал кратерът на голям действащ вулкан. От него към небето се издигали черни езици дим, а по склоновете на планината са се стичали потоци лава. По-късно вулканът се затворил и неговата дейност постепенно позатихнала. Така било само на повърхността. Но вътре, в недрата на планината, нажежената магма продължавала да клокочи. Тя клокочи и днес. Събира сили, за да изригне отново с невиждана мощ. Това може да се случи утре или след двадесет, петдесет години. Но неизбежно един ден огнените езици щели отново да се издигнат и нажежената лава щяла пак да потече надолу и да залее столичния град София.