Тук беше стаята на мама и татко

14.06.2016
Искам да споделя тази история. Искам, защото ме е страх, че ще я забравя. Защото спомените ще избледнеят, а това е история, която ме направи истински щастлив. История, за която мислих дълго и която разказах на всеки, когото срещнах през деня. Не заради 20-те долара, с които се сдобих, а заради лицата и усмивките, които, надявам се, ще помня цял живот. Но нека започна отначало...

Искам да споделя тази история. Искам, защото ме е страх, че ще я забравя. Защото спомените ще избледнеят, а това е история, която ме направи истински щастлив. История, за която мислих дълго и която разказах на всеки, когото срещнах през деня. Не заради 20-те долара, с които се сдобих, а заради лицата и усмивките, които, надявам се, ще помня цял живот. Но нека започна отначало...
 
 
Както обичайно започнах деня си рано призори. Обикновено гледам да свърша основната работа за деня си между 6:00 и 11:00 ч. сутринта, след което си правя почивка, която обикновено оползотворявам за спорт. Така се случи и на 7 юни 2016 г. След като „отметнах” редица от задачките за деня, се от отправих към фитнес залата. Спускайки си надолу по стълбите, между втория и третия етаж на жилищната кооперация, в която живея, видях възрастна дама, която досега не бях „засичал” в блока. Тя се бе обглегнала на парапета. Погледите ни се срещнаха естествено и тя промълви с блага усмвика „Hello!”. „Hi”, отговорих инстинктивно и леко шокиран, че някой ме заговаря на английски в жилищна сграда, където говорещи английски със сигурност не са често срещано явление. 
 
 
На развален български жената ме попита дали живея в блока. Предложих ѝ да отговоря на английски, защото очевидно го говореше по-лесно. Обясних, че живея тук от 3 години. Тя ми каза, че е родена в жилищната сграда пред 30-те години на ХХ в. и е дошла, за да види родното си място след близо 70 години. „Уау” беше единственото, което успях да кажа. И започнахме да си говорим. Тя е еврейка (не разбрах как се казва) и през 1941 г. е била интернирана със семейството си в Хасково, а след края на войната се е преселила в Държавата Израел. След около 5 минутки разговор в коридора на кооперацията стана ясно, че сестра ѝ е във вътрешния двор на блока. Заговорих се и с нея (и за нейното име не попитах). Тя бе по-малката сестра, но говореше по-добре български език, въпреки че не е родена в България, доколкото разбрах. Каза ми, че обича да говори на български и държи да си говорим на този език. Нейният български бе архаичен и изключително благозвучен. Беше забавно да си говорим ту на български с по-малката сестра, ту на английски с по-голямата.
 
 
Обясниха ми, че са дошли за 4 дни в София, за да видят България, за която едната има само детски спомени, а другата – приказни представи. След малко се появиха и съпрузите им заедно с преводачка-гид от България. Единият бе американски евреин, а другият – български. Обясниха ми, че са се опитвали да влязат във вътрешния двор и са прозвънявали наред по звънците на кооперацията с надеждата някой да им отвори. Тогава изникна в съзнанието ми споменът, че чух как се звъни в съседния апартамент, но на моя не бяха звънели като че ли. Никой не им е отворил, но успели да влязат, след като една от съседките излизала и е оставила вратата, така че да се вмъкнат.
 
 
Започнаха да ме разпитват за нещата в България, за квартала, за жилищната кооперация. По-голямата сестра сподели, че в нейното детство входът е бил в много по-добро състояние и „изключително красив”. Жалката съвременна картинка ме накара да потъна в дън земя. Обясних ѝ, че имаме желание да го оправим, но не всички съкооператори имат желание да започнем подобно начинание. Също така тя сподели, че е родена и прекарала ранното си детство в левия апартамент на първия етаж. Уви, в момента там нямаше никого. За трите си години в блока бях виждал не повече от 2 пъти една жена да влиза или излиза от него, но определено не се познавах с нея и нямаше как да я издиря. Тогава по-възрастната дама ме попита от коя страна на кооперацията живея – и аз казах „Живея вляво”. Тя възкликна, че и нейното семейно жилище било от лявата страна, след което уточни, че навярно разположението е същото, както на първия етаж. С крайно умолителен поглед ме погледна и аз естествено предложих да видят моя дом на третия етаж, който навярно наподобява този от първия етаж. Очите ѝ пламнаха от радост. Започнахме да се качваме към третия етаж. Тя каза, че в детството си никога не се е качвала на горните етажи, защото я е било страх. Стигнахме до етажа ми. „Welcome!” промълвих и тя влезе. Жената беше повече от въодушевена. Промълвяше само изрази от рода на „Тук беше стаята на мама и татко”, „А тук бяха баба и дядо”, „А това беше кухнята”, „Ето го и балкона”... Не мисля, че съм от най-сантименталните хора, но гледката ме разчувства доста. След малко се качи ѝ по-малката сестра. Двете си говориха нещо на иврит, което нямаше как да разбера. По интонацията се усещаше, че е носталгично и че е свързано със семейната им история. Бяха щастливи. Оставих ги няколко минути да се нарадват.
 
 
След малко излязоха. Попитаха ме дали съм студент. Отговорих, че съм минал този етап и вече дори аз преподавам на студенти в Софийския университет. Поговорихме си за живота във вътрешния двор. Искрено благодариха. Споделиха, че отиват да посетят Софийската синагога. Пожелах им хубава разходка из София и приятен престой в България. Тогава по-възрастната дама ме хвана за ръка, подаде ми банкнота от 20 долара и каза, че иска като знак на благодарност да ми ги даде и да се почерпя един обяд. Казах ѝ, че няма нужда, че на мен ми бе интересно да си говоря с тях. Тя настоя. Освен това ме прегърна и ми каза, че съм „A nice young gentleman”, което ме накара да се изчервя.  
 
 
Тъкмо се отравяхме към изхода на двора, когато през входната врата се зададе една жена. Разпознах в нея дамата, която живее на първия етаж отляво. Точно на мястото, където е живяло еврейското семейство в началото на ХХ в. Приближих се и я заговорих деликатно „Извинете, искам само да ви попитам дали Вие живеете на първия етаж отляво”. „Да” последна лаконичен отговор. „Ами тези хора са дошли от Израел и това е техният роден дом. Имат желание да погледнат дома само за минутка-две”. „Те може да са дошли от Израел, ама аз имам работа”, каза дамата с не особено учтиво и ни „отсвири”. Двете възрастни дами се опитваха да разберат какво си говоря с нея. Преводачката, която бе с тях веднага разбра ситуацията. Погледнах я и ѝ казах „Не знам дали е необходимо да обясним какво се случи току-що”. Тя същото изпитваше срам, както и аз. Просто каза „Нека спестим това” и ги призова да продължат към синагогата. Сбогувахме се на вратата на кооперацията. Пожелахме си всичко най-добро и всеки потегли по своя път. Моят бе озарен от юнско слънце и от една история, която ще помня цял живот. А тези 20 долара не мисля да консумирам за обяд, а да запазя като спомен от тази среща и като краен резерв, защото човек никога не знае какви безумни времена може да настъпят и кой откъде и накъде може да бъде прокуден. 
 
 
юни 2016 г., София
Димитър Желев
 
 

Коментари (1)

В.Т.
14.06.2016 16:51
Благодаря за красивата и поучителна история! Пожелавам кураж за умните времена и вяра в здравите корени, добрата памет и човещината!