На сватба в Мапуто, Мозамбик

31.05.2017
Представяме ви фотописа, заел I място в националния конкурс за фотописи „Моето географско приключение” (до 12. клас), част от Българския географски фестивал - Пазарджик 2017.

Миналата година през август с моя татко и по-малкия ми брат решихме да си организираме пътешествие в южната част на африканския континент. Това включваше най-вече пътуване през цялата РЮА, но също така и посещение на още няколко държави, сред които Ботсвана, Зимбабве и две от едва трите кралства в Африка – Лесото и Свазиленд, както и кратка визита на столицата на Мозамбик – Мапуто. 
 
Дългите полети отдавна не са проблем за мен, но за първи път пътувахме с по-малкия ми брат, на когото това бе първото пътешествие, включващо самолет. Това само по себе си бе достатъчно сериозно предизвикателство.
 
 
След полета ни до РЮА и еднодневен престой в Йоханесбург и района, отново летяхме, този път до водопадите Виктория, където се насладихме на прелестите на водопадите и на река Замбези, намиращи се на границата (всъщност самите водопади са границата) между Зимбабве и Замбия.
 
 
На следващия ден отидохме на целодневно сафари в Национален парк „Чобе“, където освен всички животни, които видяхме по суша и вода, успяхме и да заседнем с джипа ни в пясъците на буша.
 
 
След тези знаменателни изживявания околовръст, се завърнахме в РЮА, където на 4 колела продължихме да обикаляме националeн парк „Крюгер”, срещайки знайни и незнайни, интересни и безинтересни, на моменти дори и скучни, животни.
 
 
 
В един от дните, след посещението в национален парк „Крюгер” и след като в неформален разговор с един от домакините ни посъбрахме иначе доста оскъдната в пътеводители и пътеписи информация относно начините да се доберем и преминем границата между РЮА и Мозамбик, заформихме план да посетим за един ден намиращата се на един хвърлей място столица Мапуто. Логистиката беше сложна и несигурна, но желанието да се справим и тръпката от неизвестното ни дадоха крила, плюс наличието на някое друго МПС от контингента на местния обществен транспорт.
 
 
Е, в тези МПС-та няма много място за туристи, даже по-скоро въобще няма място, но това ни правеше по-скоро „забележителности“, отколкото „мишени“.
 
 
Бяхме тръгнали в приятно хладното утро на спокоен съботен ден, радвайки се на прекрасно време и в добро настроение. До центъра на Мапуто се добрахме в ранния предиобед, когато все още нямаше твърде много хора и въздуха беше поносим. Това ни даде сили и желание да се разходим спокойно сред немногобройните исторически забележителности, но пък из сравнително чистите улици и подредени квартали.
 
 
 
В обедните часове покачването на температурата доведе до прогресивното намаляване на ентусиазма ни да обикаляме, в резултат на което потърсихме по-прохладно и сенчесто местенце за отмора и събиране на нови сили. Бяхме си купили за похапване пайове (по нашенски казано – банички) и плодове. Споменавайки плодове, се сещам за неизброимата колония, вдигаща врява до небесата, от плодни прилепи, надвиснали в короните на няколко дървета в парка. Гледката е колкото удивителна, толкова и притеснителна, особено когато си представи човек нощен пейзаж, ярка луна и кръжащи около главата му плъхове с габаритите на котка и апетит на скакалци.
 
 
Единствената сигурност и успокоение в такъв момент би могла да даде само една „желязна къща“...
 
 
Като тази от снимката. Не са много запазените световни образци, но и ние имаме повод за гордост в тази област с нашата „желязна“ църква „Свети Стефан“ на брега на Златния рог в Истанбул.
 
Седейки на една от пейките в парка, изведнъж нашето внимание беше привлечено от пъстра церемония, цветно шествие, обикалящо алеите.
 
 
 
Това беше сватба. Сватбарите кръстосваха алеите на парка надлъж и нашир с идеята всички да се налюбуват на прелестната гледка на булката, шаферките, приятелките, въобще на пъстротията на облеклата и разнообразието на прическите на дамската част. Мъжката половина бе само скромен придатък към тържеството. Стана ни интересно и се приближихме. След близо едночасово шествие процесията се изнесе, само за да може на нейно място да се появи... Нова сватбарска процесия.
 
 
Явно този ден беше нарочен за сватбен. Сега вече любопитството ни беше абсолютно нескрито. Дори си позволихме да злоупотребим с него, най–нахално снимайки и филмирайки елементи от церемонията. Но нямаше сърдити, а само широки и лъчезарни усмивки.
 
 
В определен момент успяхме да вникнем и в част от организацията на сватбеното тържество. Шествието в парка бе неразделна част от сватбения ден. В церемонията на по-заможните сватбари се включваше и участието на подгряваща трупа от професионални танцьори и певци, които се грижеха за общото увеселение, заиграващи и разпяващи цялото сватбарско войнство. Колкото по-голяма бе сватбата, толкова по-голяма бе придружаващата трупа.
 
За съжаление не успяхме да получим покана за най-познатата част от мероприятието – гощавката, но и това, на което станахме свидетели, ни увери колко са близки по същност и душа хората по света.
 
 
„И това да ни е за урок...“, сякаш казва негласно изтъкнатия политически и военен деец на Мозамбик от недалечното славно социалистическо минало маршал Самора Машел, увековечен в няколко монумента в центъра на столицата.
 
В късния следобед се върнахме в РЮА, изпълнени с нови впечатления и цветни спомени, торба сувенири, а в главите ни още звучаха мелодиите на мозамбикските сватбени церемонии.
 
Автор: Здравко Иванов 
 

Коментари (0)