Там, където небето е от камък

24.03.2014
Шенай Осман е от Шумен. Тя ни изпрати своя фотопис за приключение из дълбините на една пещера в България, за която може и да не сте чували - Бонинската дупка.

Голям е светът и аз може би няма да успея целия да го обходя. Не съм била на много места, за които съм си мечтала. Но и в тези близките, в тези баналните, в тези непредвидените, винаги е имало какво да намеря и като картинки, и като спомени, и като преживяване.
 
С моята фото-разходка не искам да ви отдалечавам на километри от родната България. Не защото вие не знаете за нейните красоти или я пренебрегвате, а защото следващият разказ за самата мен беше нещо, в което се втурнах без предварително да знам много и много ми хареса. Става дума за плаване по подземна река (да ме прощават географите, ако не използвам правилно термини и имена на места) в Бонинската пещера, която някои я наричат и Бонинската дупка. 
 
Планът за цялото пътуване включваше обиколка на доста от подземните и надземни красоти на Деветашкото плато, но аз искам да ви разкажа главно за Бонинската пещера. Въпреки че точно от тази дестинация снимките няма как да са прекрасни с любителска камера без допълнително апаратура, но ще рискувам.
 
Групата ни беше стабилна, средно голяма - от седем души. Предполагахме, че имаме нужната физическа подготовка, понеже всички, без най-малкия сред нас ходехме редовно на народни танци по два пъти седмично. Не ни беше срах. Имахме непромокаеми дрехи и екип от двама души професионални водачи. Нека още веднъж да подчертая: моля не правете това или нещо подобно без на около метър до вас да разполагате с човек, който е прекарал дълги часове под земята и все пак не е мъртъв. 
 
Нашият път тръгва от София в посока Ловеч с нощувки в село, което се намира на 6 км. от с. Крушуна (не бъркате, дестинацията ни е съвсем близка до Крушунските водопади) и се казва с. Кърпачево. Сезонът е лято, но нашите раници са пълни а с плътни дрехи и стари обувки. Готови сме да изкараме цял ден на 12-14 градуса докато навън е близо 28 – 30. 
 
 
Входната врата на изба в къщата, в която отседнахме. От старите хора знам, че ако по гредите има дупчици, значи дървеният материал е доста стар (над век понякога).
 
 
 
Влизането в подобна пещера налага задължително освен смелост и екипировка: твърда каска, надежден челник, спасителна жилетка, гумени ботуши с дълбок грайфер, купища въжета, карабинери, че даже и гумени лодки (една за всеки двама). Дотук все още бликах от радост и нетърпение. Утрото бе слънчево, закуската - традиционна – пържени филии със сладко, посоката ясна, а инструкциите ги възприемах по скоро на насмешка, като нещо задължително и едновременно излишно.
 
 
 
 
 
 
До мястото, т.е. входа на пещерата се стига пеш по приятна горска пътека. Отворът е огромен. Виждайки го си казах, тук ще да е не много тъмно, огромно, сухо и ще си вървим прави, докато стигнем някоя по-голяма локва, която за атракция ще преминем с лодки. Е да, ама не. 
 
 
 
 
 
 
Още след няколко метра вече вървим патешката, таванът имах чувството че ни притиска все по-ниско към земята, а този ситният прах по земята (все още сух) пълни дробовете ни. След 25 метра стигаме до езеро. Усетихме, че го приближаваме по миризмата и не знам дали ние или водачът ни Иван, го нарече „Вонящото езеро”.  Не липсваха и прилепите, но те не ми правеха толкова впечатление, колкото че след  10-15 метра плаване трябваше по въжена стълба да се качим на второто ниво на пещерата. Изненадана бях също, че няма да се качим всички на една или максимум две лодки, а трябва една лодка да направи 7 тура с по един пътник докато стигнем до другия бряг. От своя страна другият бряг беше на  8 метра по-нагоре и там вече въобще не беше сухо. Имаше глина и кал навсякъде. 
 
 
 
 
 
 
 
Точно на този праг загубихме единия приключенец. Него го чакаше обратен път назад и цял ден ловене на мухи отвън. Залата, до която достигнахме след катеренето на отвеса беше достатъчно голяма да побере всичките лодки и нас. Разполагахме с достатъчно време да огледаме, докато се качи и последния турист. 
 
 
 
 
 
 
 
След тази зала започва истинското пещерното проникване с лодка. Да бъдеш в тази ситуация е двойно изпитание. От една страна ти е отнета светлината, а от друга и земята под краката. Вярвам, че да се навираш между земните недра е всеки път съвсем отделен експеримент. 
 
Трите от четирите лодки потеглиха по левия ръкав на подземната река. Трябваше да се изминат 800 m от възможните общо 1 300. Тези метри, макар и да не звучат толкова много, плаването си е плаване - има си го лакатушкането и може да изпитате симптомите на морска болест и под земята. Ако се питате какво става с последната лодка, моята -  може би, за да затая съвсем дъх, а може би защото бяхме последни с водач номер две и малко повече говорех, ние съвсем за кратко потеглихме надясно. Наредено ми беше да залегна. Минахме под вкаменен водопад. Може би между водата и скалите имаше половин метър разстояние. Не зная колко метра навътре влязохме, но аз имах усещането че главно само издишам. Да не взема да глътна повече въздух и да опра до острите ръбове на образуванията. Чувствах се все по-малка и нищожна. И толкова много вярвах и се доверявах на водача. Сигурно толкова бих се доверила само на лекар, който в едната ръка държи спринцовка с упойка, а в другата скалпел. Когато най-накрая се включихме отново към групата, се чуваха само удивителни изречения: „Колко е бистра водата!”; „Колко е красиво!”; „Как може да бъде всичко това!”; „Каква акустика и тишина едновременно!” и т.н. 
 
 
На снимката в дясно: Лунно мляко

 

 

С просто око можеше да се наблюдава как се е движело нивото на водата, а карстовите образувания бяха навсякъде около нас. Водачите говореха за пещери в пещерите, сифони, тапи, а ние слушахме с отворени усти. Така стигнахме до образуванието, носещо името „Гъбата”, което бележеше края на нашия път. 
 
Пътят ни на връщане може би да беше по-кратък или ние да сме били по-бързи гребци, не знам, но беше отново много интересен. Обсипан с още красоти, които се оказа, че при плаването сме пропуснали, защото сме гледали само напред. 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Образуванието "Гъбата".
 
 
 
На излизане първите лъчи носят талкова много радост, колкото и зелената долина. Да не говорим за аромата на липа. Вътре сезоните не се менят, но ето кой е бил сезонът навън :)
 
 
 
 
 
 
 
Снимки и текст,
Шенай Осман
 
 
 
---
Този фотопис участва в конкурса "Човекът е човек, когато е на път". Ако ви допада, можете да подкрепите автора, като натиснете синия бутон "Харесва ми" / "Like", който се намира в горната дясна част на статията.

 

 

 

 

Коментари (1)

Албена Пепелова
04.10.2014 20:58
Красиви,качествени снимки. Любопитно заглавие.